Сайт за помощ на пчеларите,
от професор Янаки Караджов

А БЯХМЕ МЛАДИ, БЯХМЕ ТОЛКОВА МЛАДИ....


Дата: 24.04.2014
+ А | - a

                                                                 СМЕЛИ ЛИ БЯХМЕ,

                                                                      ИЛИ СМАХНАТИ?

 

 

         Когато се върнахме от евакуация, ние, съучениците, макар исамо 9-годишни, бяхме преживели една война и една революция – тази на 9-исептември, а предстоеше много скоро да преживеем още една война: тази срещухитлеризма. За нас тази война беше една мъничка като детска играчка, нямаше гинепоносимите бомбардировки, табелите по заринатите с боклуци полуразрушени къщисъс зловещия надпис „НЕОБЕЗВРЕДЕНА БОМБА!”, нямаше го и непоносимия вой насирените. Ние се чувствахме много остаряли и възмъжали и първата ни работа бешеда сформираме по примера на героите на Карл Май, образували легендарният„Детелинов лист”, още по-голяма банда – Групата на шестимата: Митко Дългия,Гелето, Тошко Зъбчето, Перо, Божко Чикията и аз – несменяемият им главатар. Ниебяхме надрастнали времето на Емилио Салгари, за да водим морски битки „наужким”, отдавна не ни трогваха подвизите на Поразяващата ръка и Винету,отвращаваха ни така наречените партизани, защото добре знаехме, че това салентяи, крадци на кашкавала от мандрите, мошеници, излезли вчера в шумата, аднес биещи се в гърдите, че от месеци са народни закрилници и точно от тяхбягат немските войски. Ние ги наричахме с презрение шумкари, но те някак си нашега превзеха участъците и кметствата и започнаха да карат под строй и нас, имайките ни на техните митинги, където разни късметлии, избягали от криминалнатаполиция, викаха: „Ей го комунизма на хоризонта!”Ние обаче вече учехме тригонометрияи знаехме, че хоризонтът е крива затворена линия, която, колкото повече янаближаваш, толкова повече се отдалечава от теб. Затова ние се нарекохмеГОРЯНИ  и нашата война срещу тях. Бяхмесе сдобили с един колт с претрити номера, но така и не разбрахме дали е всъстояние да гръмне, защото онези започнаха да тарашат нашите домове, при коетобижутата на мама изчезнаха, а ние с Митко хвърлихме пистолета от мостчето срещуул.”Будапеща” във Владайската река. Тогава избрахме тихата война с позивите!Митко Дългия приготвяше печати от гипс, с които отпечатвахме на бюлетини 15/8см. (за да влизат по-лесно в пощенските кутии!) с надпис „Долу ОФ”. Най-дейни вразпространението им бяха Цеца (Бензи) и Дългия, които, пълнейки пощенскитекутии на улиците Бирюзов, П. Волов, Бяло Море и района на ИСУЛ (пускахмебюлетините по-далеч от нас, за да не ни разпознаят), изживяваха първите трепетина една голяма, голяма, голяма любов, в чудесно съчетание с героичните имакции. Ние се поглеждахме с гордост, когато на някоя опашка леличките с ръка наустата съобщаваха, че „ .. нашите и снощи ни показаха, че борбата не спира и ческоро шумкарите ще си отидат!”

         След като държахме в щастливо очакване много от крайните кварталина София в продължение на няколко месеца с бюлетините с надписи ДОЛУ ОФ, СМЪРТ НАГАДОВЕТЕ, ВЪРВЕТЕ СИ,”БРАТУШКИ”,  с коетокарахме хиляди софиянци тайно да си щепнат:НАШИТЕ ИДВАТ!, ние прекратихмеборбата неразкрити (явно тяхната милиция се състоеше от абсолютни простаци и нени правеше удоволствие да застанем срещу тях), ние се захванахме с плуване,тенис на маса и колоездене. Тогава към нас се присъединиха Жоро Корееца (бащаму, когото наричахме РАДЖ КАПУР поради приликата му с Иван Костов) беше царскиполковник (обслужваха ги вкъщи ординарци) и директор на Географския институт,Боби и Краси Соколови и Коко – мой партньор по китара, който имаше чуден тембъри още по-удивителен репертоар от над 200 песни! Боби и Краси бяха синове налегендарния Димитър Соколов, Балкански шампион по мотоциклетизъм иавтомобилизъм и незаконен баща на Хачо Бояджиев! РАДЖ беше немски възпитаник, ибратушките, които искаха да заграбят нашите уранови руди в Родопите, му правехамили очи. По-късно те ги заграбиха. Неговият син Жоро разправяше на висок гласв училище, че у тях редовно слушат „Гласът на Америка” (тогава за това сеходеше на лагер в Белене или в Старозагорския затвор) и ни описваше колко бялбил хлябът в САЩ.

 Явно ни е станало скучно при тази конкуренцияда продължаваме нашата война с позивите, още повече, че ние, за разлика от Жороне обелвахме и дума за нея. След като стана ясно, че Димитър Соколов обикалялкръчмите с Принц Кирил и чат-пат с цар Борис ІІІ и Принцът му бил кум, ние,шестимата и присъединилите се към нас Боби, Краси (по-късно той станазам.министър на промишлеността) и Коко – популяризатора на рок енд рола иЗападната вокална култура, бяхме представени за изключване от Комсомола. Товабеше много тъжен край на веселите ни занимания с бюлетините и с китарите,защото в ония години без бележка от ОФ и Комсомола не ти даваха да следваш.

Първатаакция на РК на Комсомола беше да се разкрие дали не сме свързани с нелегалнатаофицерска организация „Хан Крум”, с ГЕМЕТО, а ние наистина дружехме със Сиси(така тогава наричаха Анастасия Мозер), и с хилядите невъзвращенци. Аз бяхпощаден от тези инквизиторски разпити, защото баща ми се мазнеше на районнитекомунистически вождове, като ги учеше как да избягват ударите на данъчнитезакони (те бяха почнали да се обогатяват за сметка на евреите, които избягаха изарязаха къщите си заедно с покъщнината, така,че влезлите да живеят в еврейскижилища получаваха бонус пълно обзавеждане барабар с дрехите, кожените палта,сервизите за храна и марковите напитки и парфюми.

Следкато първите жертви паднаха (изключени бяха Митко Дългия и Пушкин (търговец накриминални романи – втора ръка), Радж Капур изпрати сина си да завърши гимназияв Кърджали, а ние с ЙОНКО ТАТАРОВ (пианист-виртуоз, мой партньор,  слушал по цяла нощ забранените джазови емисиина чуждите радиостанции и с баща – художник и бохем) сътворихме един музикаленскеч-пародия, за да осмеем Чичо Сам и неговите сателити, представени от френскашансонетка, турски бабаит и т.н. Същата пародия, наречена Цирк Америка сепродаваше свободно в магазините за грамофонни плочи, само че ние с Йонко (по-къснотой беше диригентът на Биг-бенда на Консерваторията)

бяхме заменили музиката снай-новите джазови парчета.

         Получаваше се модерен мюзикъл със социалистически текст,който се харесваше на всички. След като се убедиха в липсата на вражескадиверсия, предшествениците на Жан Виденов и Краси Премянов от ЦК на ДКМС  дадоха зелена лица на нашето творение и тозапочна да обикаля училища и партийни клубове. Вярно, музиката беше не-съвсемтяхта, но ние с Йонко така виртуозничехме (той на пианото, а аз на китарата), четова ни беше простено. Така ние получихме заветните бележки, че можем дакандидатстваме във ВУЗ, при това от ЦК на Комсомола!

         Йонко постъпи в Консерваторията, а аз – в СУ, Химическияфакултет, но имаше толкова много покани от разни партийни комитети за нашеучастие (ние не искахме хонорар), че продължихме да изнасяме нашата продукция,докато... Тъкмо закривахме учебната година на партийната организация в салона научилище Св.Св. Кирил и Методий, когато на сцената изскочи разчорлен партиендеятел и се развика:

-Насни изхвърлиха заедно с моята китара! С пианото бая се затрудниха и накрая гозарязаха, а аз цели 2 години живях волно (бях сондьор, а хората имаха нужда отвода!, затова ми прощаваха много неща!)

         -Никаде няма да ходиш! Аз съм партийният отговорник насондата и забранявам да се общува с този народен враг!

         Аз съм горд човек, а и от много години категорията ми есвръхтежка,

Затова му казах... знаетекакво. Намесиха се и други колеги и ме „вразумиха”. Аз не отговорих налюбезната покана на този изключителен човек, за което още съжалявам!

         На другия ден той дойде на сондата и ми каза: Не ти се сърдя завчера, защото те разбирам. И аз така щях да постъпя.

Да,но скоро след това той умря!