Сайт за помощ на пчеларите,
от професор Янаки Караджов

КАК ЗАПОЧНАХ ДА ПИША?


Дата: 24.04.2014
+ А | - a

КАК  ЗАПОЧНАХ ДА  ПИША?

 

                                                        Казанотоотлита, написаното остава

                           

                                                        Миламамо напиши ми...

 

                                                   „Зада представиш живота такъв, какъвто е:

                                                    Наблюдавай! Той арена ебогата;

                                                   Мисли! Така кристализират творческите

                                                                                                       блянове;

                                                   Работи! Трудът е брат на таланта!”

                                                                                               по Иван Вазов

Роден съм през 1935 г. внай-щастливия период за България откакто свят светува: ПЕРИОД НА БЛАГОДЕНСТВИЕ,НА ИЗОБИЛИЕ, НА БОГАТСТВО. Ужасът от Първата световна война е забравен, срамътот националните катастрофи – изживян, и в синхрон с просперитета на цяла Европаи за България настъпват добри времена. Германия е заета със себе си – там навласт е дошъл Хитлер – и още не е започнала да кове нови военни съюзи, царБорис е забранил партиите и политиците не са на мода и не мътят главите нахората, въобще: ПЕЙ, ТАНЦУВАЙ И ЖИВЕЙ!

(Следващият текст да отиде вглавата Баща ми) статия 10 Книга за нас

Вкъщи всичко е наред! Баща мисамо от наеми взема от родната ми къща на ул. „Св. Св. Кирил и Методий” 51 (сегатам е хотел) 13 500 лв.месечно, а едно яйце струва 1 лв. Вероятно поне ощетолкова той взема от имотите ни в Илиянци и в Требич. Нашето семейство сесъстои освен от баща ми, майка ми и мен, от двете ми лели – тета Фанка и тетаМинка – първата вдовица, а втората – стара мома, които излизат само, за даотидат на черква или на гости на малкото ни роднини (ние, цинцарите, в цялаСофия сме по-малко от 300 души). Помагат ни две слугини: Найда, която се грижисамо за мен, и Петранка, която пазарува и помага в домакинството. Никой отсемейството ми не работи – ние сме рентиери.

Баща ми в 1939 г. е на 45, майками – на 19, а аз – на 5 години. Баща ми се занимава само със спорт – той еловец от най-висока класа с прозвище „Професора”, за лов през лятото му помагарасово куче-птичар, а през зимата ловува в блатата край Искъра – ние имаме гюмев с. Негован (за него се грижи местен селянин). За лов на блатен дивеч мупомага друго куче, а за лов на диви зайци и едър дивеч – гонче. За 45 годиниактивен ловен живот той смени 45 кучета, с част от които се занимавах аз.

                                                        ...животъте в детайлите...

Когато не е на лов баща ми всякасутрин се бръсне, след което определя какво ще облече – той има костюми завсеки сезон и за всеки час от деня, поръчва си ризи с дузини, отделно купищапалта, шапки, обувки, чорапи, вратовръзки и какво ли не! Освен всекидневнооблекло той поддържа завиден гардероб от ловни костюми, обувки, ризи, шапки,както и риболовни одеяния. Ловните му оръжия и риболовните съоръжения са отнай-добрите. Той обаче не е моден маниак. Убеден е, че така трябва да се обличавсеки уважаващ себе си човек.

Всяка сутрин в 10 часа баща миизлиза, за да посети кафене България на бул. Дондуков, където се среща сприятели от интелектуалния елит на София. Никой от тях не ходи на работа – теса творци, хора на свободни професии и преди всичко рентиери. През август 1939г. навсякъде се обсъжда сензационната новина, че между Германия и СССР есключен в Москва договор за дружба и ненападение. Подписали са го Рибентроп имолотов в присъствието на Сталин. Не е лесно да се разбере как тези върлиидеологически противници, които до вчера воюваха в Испания, се хвърлихаизведнъж в братска прегръдка. Чак след 50-60 г. и особено след като се появикнигата „Фашизмът” на Желю Желев стана ясно на всеки, че и Хитлер и Сталин сабили диктатори с човеконенавистни намерения.        В 12 часа баща ми си е вкъщи и сепреоблича за обяд, който се сервира в 12,30 ч. Всяко хранене започва с молитва– цинцарите са много набожни, а и времената са размирни. Съветският съюзнавлиза в Полша и тази голяма държава изчезва от картата на Европа само заняколко дни! Какво остава за малка страна като нашата, която в един световенконфликт може да бъде прегазена само за един ден! Остава да обяви неутралитет, което тя и прави. Че държавният корабсе направлява мъдро от цар Борис личи и по резултатите от изборите за ХХVНародно събрание. В страната се възстановява демократичният режим и участието вуправлението на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна.Авторитарното управление, въведено с преврата през 1934 г.  от звенарите, обаче, още се чувства: цар Борисдържи здраво в ръцете си изпълнителната власт. Не случайно социалиститеуподобяват царя на хитра лисица, но това не е в състояние да смути елегантнатакомпания на рентиерите , която всеки ден бистри политиката в кафе България.                                                       Вкъщи храната е питателна, но излишни блюданяма. Няма и други напитки освен вода. След обяд баща ми си почива в спалнятана една кушетка – ние живеем в 4-стаен етаж. Той страда от мигрена (когато е налов не го боли нищо!) и майка ми често му поставя на челото кръгчета откартофи, които прикрепва с кърпа, напоена със специален оцет. В 18 часа баща мисе отправя към пивницата Южна лоза на бул. Стамболийски, за да се види с тезиот приятелите си, които са били на работа. Там той изпива една чаша червеновино, докато разискват наскоро основаната под влиянието на англичаните скаутскаорганизация. Като ловци те са природолюбители и обучението на децата да обичатприродата и да се  справят сред нея имдопада. Скаутската организация се ръководи от военни начело с генерал Луков и вобстановка, подобна на сегашната в Сървайвър, децата се учат как да преживяватсред природата. Другата тема е новото правителство начело с проф. Богдан Филов,доскоро министър на просветата.и световно известен археолог и изкуствовед,което прави избора му от цар Борис меко казано странен, още повече, че бешеотстранен опитният дипломат Кьосеиванов, управлявал успешно страната повече от4 години!                                                                                             Всяка вечер в 20 часа баща ми си е вкъщи за вечеря. Аз спазвам същиярежим на хранене повече от 70 години, но не можах да науча нито жена си, нитосина си да се хранят в тези часове. Те ядат когато огладнеят. Интересно ми евнукът ми какъв режим ще възприеме.

Към главата за мен – статия 10

Аз съм свикнал от малък да меразхождат по Царя (така тогава наричаха бул.Цар Освободител, който по времетона комунистите беше бул. Руски).

Спомням си майка ми как върви доколичката ми (бута я Найда), а след нея се обръщат всички млади мъже и особеноофицерите, защото майка ми е една от красавиците на София. Тя е стъмнокестеняви коси, с искряща кожа и с идеални зъби, които, за разлика от мен,запази до 83-тата си година, когато почина. Веднъж, когато съм бил 3 годишен,двете с Найда (тя също беше напета мома от с. Бистрица), омаяни от софийскитебонвивани, не разбрали как аз съм паднал с главата надолу в пръстта около единкестен на Царя (оттогава имам малък белег на челото ). Естествено куп младимъже се хвърлили да ме вдигат, появили се десетки чисто бели носни кърпи, за дами спрат кръвта, но инцидентът нямало как да бъде скрит от баща ми и особено отбабишкерите Фанка и Минка, а майка ми дълго била одумвана от целия цинцарскирод.

Майка ми се казваше Виолета и ебила против това да бъда кръстен  на дядоси Янаки, още повече, че той се е обесил в 1900 г. след като го измамил някакъвсчетоводител. Казват, че името е вид имот. То трябва да се върти в дома и да него напуска. С избора на име показваме същността си. Англичаните твърдят, цеимето прави човека! На мен ми беше внушавано от рода на майка ми, че иметоЯнаки е старомодно и едва ли не срамно – искали са да ме кръстят Божидар,поради което аз останах некръстен до седмата си година, когато трябваше да имамкръщелно свидетелство, за да ме приемат в училище. По тази причина аз помнякръщенето си в черквата Св. Парашкева на ул. Раковска (по-късно черква на СДС),където влязох в купела, обут с плувните си гащета, тъй като вече ходех на плаж.Прочетох си сам молитвата и свещеникът ме миропомаза. Още от малък майка ми, аслед това и всички останали ме наричаха Жан на името на Йоан (Жан) Гюламила,секретар в румънската легация в София и първият председател намакедоно-аромънското общество в София, който често е гостувал вкъщи и също ебил  влюбен в майка ми. С каква степен навзаимност се е ползвал, обаче за мен остава в тайна.

Както виждате, аз по две линиибях приобщен към ведомството на св.Йоан Кръстител, който всяка година на 7януари протяга ръка не само на Ивановците, но и на всички други имена, аимената на българите са над 210 (виж празничнокалендарният именник в книгата„Имената на българите”, Абагар, 2005).

Името Янаки не е нито старомодно,нито небългарско.Отворете телефонният указател и ще видите колко много българисе наричат Янакиев, което значи, че баща им или дядо им е бил Янаки.

Как влияе модата на избора наиме? Иван е класическо българско име и е едно от най-многобройните (в челнататройка, като рядко е пропускал първото място в полза на Димитър). В Българияимето Иван носят 218434 мъже, а Иванка – 87407 жени. Има, обаче, модниварианти:

Ивет, Ванилия и Ванилин. Производни от Иван са Калоян,Джаньо и Йова.

Нито един български светия не заема 5 места в българскиякалендар. Един от тези празници е Еньовден, а тогава празнуват Яна, Яне и Янко,с подкрепата на които ние сме шампионите! Не случайно казват:”От кал да си,Иван да си!

Името Иван произлиза от староеврейски и означава „Бог емилостив”, „Божия благодат”, „Бог помага”. Да си припомним за Калоян (хубавия

Иван), убит от предателска ръка точно преди 800 години.Тогава много българи са се наричали Иваница и Йованица, а с колко слава епокрито името на Иван Асен ІІ и колко трагична е участта на Иванко и на селския

цар Ивайло! В Третата българска държаваминистър-председатели са били Иван Гешов, Иван Багрянов, Иван Костов и ЖанВиденов. В Народното събрание сега 7% са Ивановци, а сред дамите има една Ива иедна Ваня.   

 

Аз растях щастлив и безгрижен,тъй като бях лидер в игрите (моята зодия е Овен) и първи по успех – знаех дачета и да пиша от 4 годишен, докато не започна Втората световна война, ипо-точно – бомбардировките на София.Тогава най-доброто ми другарче беше ИванПейнарджиев.Той и баща му живееха на ул. Веслец – майка му ги беше напуснала,поради което най-често играехме у нас.Този ден на масата ми имаше нова книга –Приказки от Ангел Каралийчев. Ваньо взе книгата, седна до масата и започна дачете на глас. Четеше превъзходно – гладко и изразително, понасям докато аз ощесричах. Това възбуди у мен завист – едно напълно непознато чувство – и когатотой си тръгна, аз му треснах една.Това поведение съответства на зодията ми (азсъм овен ) и не мога да търпя друг да ме превъзхожда в каквото и да било. Стечение на годините аз съумях да трансформирам завистта в по-благородноточувство амбицията да съм пръв. Аз растях едър и силен, бях единствено дете нанай-богатото семейство в квартала ( родната ми къща тогава оценяваха на 13милиона лв. и всички бяха доволни от мен и ме сочеха за пример като умно идобре възпитано дете.Помня как леля ми Цуна (сестра на майка ми) не пропускашеда подчернае пред всички колко съм умен и хубав. Леля Цуна е била красавица. Занея разправяха, че по Царя всички са се обръщали след нея, а за да подчертаепрелестите си тя разкопчавала повече копчета на корсажа си, отколкото позволявалдобрият тон. Сами разбирате, че когато една красавица те признае за хубав товазначи много! Това ме накара още много малък да обръщам внимание на външния сивид и да започна да се реша „на път”. Казвайте на децата, че са хубави и умни ите ще станат такива!

В детската градина аз бях вгрупата та Каролина Стоянова – една стара мома, която ни обичаше много и ниучеше да танцуваме, да бъдем галантни и да говорим немски. Тогава София бешепълна с германски войници: руси, весели и доволни от живота те бяха добърпример за подражание.

Германската армия нахлу вБългария през Дунава като елитни моторизирани колони, прекрасно екипирана иорганизирана. Войниците бяха спретнати, чисти и усмихнати. Аз не видяхнеобръснат германски войник за разлика от руските солдати, които бяха мръсни,окъсани, небръснати и най-често не съвсем изтрезнели!Германците бяха впревъзходна форма и срещата с техните части, най-често с песен на усна,респектираше всички, особено жените! Вечер заведенията бяха пълни с германскивойници, всеки хванал под ръка по една наша девойка. Присъствието на немскитевойници в България повиши рязко раждаемостта, а арийците подобриха екстериорана новото поколение и обогатиха (за кой ли път) генетичния пул по нашите земи!

Нашата махала не остана чужда на немската сексуалност, но спо-ранна дата. До нас живееше Милка – пищна дългокоса миньонка, която, макар идесетина години по-голяма, беше страшно млада по дух и по прояви. Милка бешебезработна интелектуалка, която прекарваше дните си в четене на любовни романии се отнасяше с пълно презрение към новодошлите провинциалисти с червени карти,които нахлуваха в София на стада като плъховете. Тя знаеше немски и разнитедругарчета я отвращаваха. От Милка лъхаше благородство. Тя беше съгрешила самос един мъж, но той беше световният шампион по колоездене Райнхард! Немскатаекспанзивност и Милкината чувственост бяха дали чудесен плод: Милка имаше двамасина – деца на любовта! Това се беше случило по времето, когато Милка синаемеше стая в хотел България и живееше там докато свършеше парите.

Милка имаше племенник – Ицко, а Ицко имаше автомобилче, вкоето се лияние) и на нейно возехме всички.Едно лято изпратили от прогимназиятаИцко на лагер, но той се върнал отслабнал и унил. Когато един следобяд Милка иИцко си почивали в леглото, тя почувствала неговата мъжественост, опряна вдупето си, след което 10-годишният неин птлеменник си признал всичко. Докато гинадзиравала как се къпят, лагерната ръководителка се удивила от надареността наИцко (изглежда това е махленска черта), след което той бързо намерил пътя донейното легло.   

В началото на войната ние сиживеехме много добре. Магазините и кръчмите бяха пълни, от тях ехтеше „ЛилиМарлен” - любимата песен на немските войници, а ние пеехме:

„Рим, Берлин и Токио, верни въвборбата, скоро ще наложат нов ред на земята.”Тази песен се появи следсключването на тристранния военен договор между Италия, Германия и Япония през1940 г.Този акт беше насоченпредимно срещу Англия с нейните огромниколонии.Дошло беше време за техното преразпределяне. Под натиска на Германия вКрайова бешеподписан договор с Румъния, която доброволно ни върна заграбенатапрез 1913 г Южна Добруджа. За пръв път в хилядолетната си история Българияполучаваше земя, без да бъде пролята за нея капка кръв! Радостта на цял народ енеописуема, но най-голяма е тя сред добруджанци (аз съм Добрички зет).За товасме задължени на дипломатическите способности на цар Борис, имиджът на койторасте неимоверно и целия български народ вярва, че връщането на Добруджа е началотона пълното обединение на България. Помня народните веселия и всеобщият възторг,защото вярвахме, че по същия път ще дойде и свободата на Македония, а аз още отмного малък винаги съм имал македонско самосъзнание. Ето откъде близо 60 годинипо-късно аз повдигнах въпроса пред три правителства (на Иван Костов, на СимеонКобургготски и на Сергей Станишев) да върнем българските имоти в Македония!Преди десетина години имах подкрепата на министър Лучников, номинистър-председателът Иван Костов каза, че

не му било дошло времето,

Скаутската младежка организациябеше разтурена (явно германците нямаше да допуснат  у нас да се шири английско вмясто бешесъздадена младежката патриотична организацията „Бранник”. Освен това в странатасъществуваха още две младежки организации, толерирани от правителството: наратниците и на легиионерите. Те имаха задачата да подготвят нашата младеж занаближаващата война. Появиха се и немски войници и офицери–герои с кръстове захраброст от ”блицкрига” в Полша и Франция.

 

 Вярно е, че някъде далеч се водеха боеве иумираха милиони, че през време на обсадата на Ленинград руснаците изядоханай-напред домашните си любимци, после плъховете, а накрая – и умрелите сисъграждани!

                                      „Дее Бог? Търсих го на небето - там го няма!

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Търси го на Голгота! Той пак е там разпнат!”                                  Иван Вазов

 

Нашият живот се промени свъвеждането на купонната система.Като човек с доказана честност баща ми бешеизбран да разпределя и да раздава купоните с които си купувахме хляб,хранителни продукти, дрехи, обувки и всичко, за което се сетите, включително испирт за горене (денатуриран). Бяхме разделени на три категории: обикновени, фр(физически работници) – те получаваха 30 – 50 % повече , и тфр (тежкофизическиработници) с удвоени дажби. Имаше строги критерии кой на какво има право, катоинтелигентите (учители, професори, научни работници, хора със свободни професиии т.н.) получаваха обикновени дажби. Категорията на всеки човек в нашия кварталопределяше баща ми, а аз раздавах на всеки три месеца купоните.

В сутерена на нашата къща живеешеедин белогвардеец – Иван Трофимович Мишустин, който се препитаваше като общработник. В деня, в който получаваше денатурирания спирт той го изпиваше„залпом”, разтягаше хармониката си и се отправяше към Халите, пеейки „Катюша”,където съумяваше да спре движението на трамвайте!

Спомням си какви жестоки студовеимаше през военните зими (температурата спадаше до -35 градуса), въглищата идървата също се даваха с купони и не достигаха.

Ние разбрахме какво е война,когато английски и американски самолети започнаха да бомбардират София.(2)

(1)  Много скоро аз разбрах, че не можех да сесъревновавам с Ваньо – та той нямаше майка! Тъй като бях първенец на нашатагрупа, погледът ми беше отправен към първенеца на другата група – Митко. Тойбеше високо и стройно русо и красиво момче, което живееше в Драз махла и за дадойде на училище преминаваше Владайската река по едно дървено мостче. Един деназ застанах на мостчето след училище и докато не набих Митко не мирясах.Скорослед това аз започнах да се срамувам от постъпката си и потърсих нови  форми и възможности за съревнование. Такъвслучай се разкри през първия учебен ден в прогимназията, когато учителите нипосроиха и започнаха да ни разпределят по успех и поведение на четиригрупи.   (2)   Бомбардировките  започнаха през 1943 г.след като нашитебезмозъчни политици обявиха война на Англия и САЩ. Англоамерикански летящикрепости ни бомбардираха почти без съпротива, често по два пъти в денонощието иСофия скоро беше срината.Всички помним най-жестоката - бомбардировката на 10-и януари1944 г. през нощта, когато центърът на София беше превърнат в руини, много къщиоколо нашата бяха разрушени тотално, а къщата ни беше необитаема (с избитиврати и прозорци без стъкла). Тогава бяхме принудени да се евакуираме в с.Требич на 10 км. от София, където живяхме в оскъдица 3 години, защото нямашекакво да даваме под наем. Но надеждата умира последна.”Нека най-лошите дни отбъдещето са като най-хубавите от миналото” – пожелавахме си тайно, защото бяхместанали суеверни.

 Животът ни се обърнакато палачинка и ние започнахме да обработваме нивите си – засявахме ги съсслъчоглед и с царевица, които разменяхме за пшеница. Хлябът ни, който симесехме сами, се правеше от смес от пшеничено и царевично брашно.През товавреме аз учех в местното училище. Докато баща ми стискаше зъби и приемашевсичко филосовски като всеки дълбоко вярващ човек, майка ми се почувстваизмамена от живота, защото вече не беше богатата снаха, облечена и коафиранакато манекенка, а най-обикновена селянка. Особено силно тя чувстваше липсата надвете слугини, тъй като вече сама трябваше да готви и да работи на нивите. Кактовече се досещате, скоро след това тя ни напусна.

Казват, че мъката е по-силна спойка между хората отколкотощастието и успеха, но това не се отнасяше за нашето семейство. Всъщност веченямаше семейство – майка ми му беше турила кръст. Имаше един стар мъж и едноизплашено до смърт дете, а срещу тях – една объркана и безотговорна жена,търсеща своето щастие, което така и не намери.

Към главата Баща ми – статия 16

                                      „Дее Бог? Търсих го на небето – там го няма.

                                      -Търсиго на Голгота! Той пак е там разпнат!

                                                                                     ИванВазов

А сега да ви разкажа за ловнитеподвизи на баща ми Никола. Не случайно сега за пръв път споменавам името му,защото неговото поприще беше ловът. Той беше един неуспял търговец (опитвал сее да търгува с ниви и със зърно, но винаги е фалирал, тъй като неговатацинцарска природа и силна набожност не му позволяваха да лъже, а търговец койтоне лъже вятър го вее на бяла кобила). Той беше бивш рентиер, защото комуниститему взеха всичко, а такива като него те въдворяваха в Белене. Те не можаха да гоуличат в нищо: той не крадеше, не си служеше с измама, не въртеше черна борса,не говореше против властта, не дружеше с неблагонадеждни елементи (всъщност тойвече не дружеше с никого, тъй като се срамуваше от кърпените си дрехи ипротритите яки на ризите си, а не можеше да си облича старите дрехи, защотобеше напълнял). Той се беше провалил и като съпруг, защото жена му го напусна(вече не беше богат) и отиде да живее с един черноборсаджия и спекулант, койтодори не се беше потрудил да се разведе с жена си. Моят баща можеше само едно:да бъде честен, което партийците не можеха да разберат, защото комунист, койтода не е мошеник няма!

Неговата честност бешепословична! Спомням си, как преди да заведат семействата си на курорт,търговците от квартала – Павел Чапаров бакалина, собственика на магазин „Новаесен” за пердета, хавлии и чаршафи, кръчмаря от ул. Веслец и др. идваха един поедин вкъщи и носеха всеки по един пакет, който баща ми поставяше в железната никаса. На въпроса ми какво има в пакетите той се усмихна и отговори:

Пари и бижута.

Защо не ги дадат да им ги пазят в някоя банка?

Защото те са теглили кредити и банките не трябва дазнаят какво имат вкъщи.

Ние нямахмемагазин, затова ни оставиха партерния етаж, но там настаниха партийният членХристо Войнов Шекеров от самоковските села заедно с 6-членното му семейство. Наемътбеше нормиран – 7,50 лв. месечно, и това беше целият ни доход всичко другодругарите експроприираха. Дори да беше мистер Сенко, с тези пари баща ми нямашекак да ни изхрани. Е, как при това стечение на обстоятелствата да не пропишеш,защото писателската дейност е бягство от действителността в един мечтан свят.

Да се върнемкъм ловните подвизи на баща ми Никола. Най-ранните му интереси към лова датиратот началото на ХХ век, когато получил като дете подарък пушка-флоберка. Натарабите в дъното на двора той нарисувал представителите на едрия дивеч внашата фауна: мечка, вълк, елен, сръндак, глиган, дива коза, а също и няколколисици и диви зайци. След това проучил и отбелязал с червена боя уязвимите точкина всяко от тези диви животни, с които тогава изобилствали нашите гори ипланини. И започнал ежедневни тренировки на това негово стрелбище, като стечение на времето увеличавал скоростта на изстрелите. Опитвал дори и стрелбасъс завързани очи и достигнал висока успеваемост. Много му се е искало да гираздвижи, но не знаел как. Тогава нарисувал глухар, фазан, кеклик, яребица,гривяк, бекас, бекасина и пъдпъдък във фаза на летеж с цел да открие каквопредварение е нужно, за да бъдат улучени във въздуха. Тази задача се оказалазначително по-сложна, тъй като тези диви птици летят с различна скорост,излитат по различен начин и траекторията на полета им е различна. Кактовиждате, той сътворил цяла система за обучение, далеч по-сложна от това, коетови предлагат съвременните стрелбища. След като решил, че сухите тренировки саму достатъчни (или са му омръзнали, което е едно и също), баща ми започнал даизлиза на лов в околностите на София, като стрелял по всичко, което мърда.Улучвал врани, сойки, гарги, гургулици, кълвачи, скорци, щиглеци и врабчетакакто в покой, така и в летеж. Като сравнявам методиката на баща ми с тази насветовноизвестният ловец на африкански диви животни Джон Хънтър, на коготопринадлежат няколко рекорда по брой убити носорози, слонове и лъвове (малкиятДжон се е учел да стреля с бащината си пушка по блатата на родната муШотландия, като е дърпал спусъка с палец) намирам, че всички преимущества са нанаша страна.

След катостанал пълнолетен и си извадил ловен билет той започнал да обстрелва мечтанатацел – дивеча „в реални граници”. Заедно с лова той се занимавал и с риболов.Занизали се години на ловни подвизи, докато се появя аз и започна да сеобучавам в тайните на ловната наука по неговите методи. Докато навърша 18години аз 10 години му носих раницата и участвах неотлъчно във всички ловниизлети. Когато, вече пълнолетен, се опитах да получа ловен билет, другаритебяха усложнили цялата процедура и аз не получих разрешение за притежание наловно оръжие поради вражеския си произход. След като бях натрупал куп познанияпо биологията на дивеча и по лова, оставаше ми само едно – да тръгна на лов спрашка и копие. Но тъй като в живота нищо не остава невъзнаградено, вече катоасистент във ветеринарномедицинския факултет, аз станах най-добрия диагностикна болестите по дивеча и често моето семейство си хапваше фазани, диви зайци ипъстърви, които получавах като благодарност от ловните стопанства в странатапри навреме поставена диагноза и оздравяване на някоя волиера. Дори открих новаболест по фазаните – протеусова инфекция, за която разработих диагностични тестовеи мерки за борба, с които болестта беше ликвидирана у нас. Но вече е 8 часа иГерда, с която заедно пишем тези редове, става неспокойна, почва да се разхождаи да мрънка, с което ми напомня, че трябва да отидем веднага на разходка.

Гледамснимката на баща си в акция.

Облечен е вушит по поръчка ловен костюм от  здраврипсен сивозелен плат, който се състои от брич и куртка с четири джоба скапаци, закопчани с рогови копчета.Обут е с ботуши и е препасан с патрондаш,пълен с ловни патрони калибър 16 ( това не се вижда, но аз зная, че е така,понеже мознавам ловното му оръжие – една белгийска ловна пушка 16-и калибър).Снея и с удивителния си рефлекс, поддържан и развиван чрез хиляди ловни излети ипоне милион изстрели, той вършеше чудеса!Под куртката баща ми е облечен в зелена памучна риза (през зимата тя евълнена) и – обърнете внимание!- вратовръзка със спортен десен. На главата синоси зелена мека шапка с периферия. Това стилно спортно ловно облекло еединственото възможно за него. Той е леко усмихнат, а на загорелото му лицеизпъкват руси мустаци ( баща ми е с черна коса, очи и вежди, но с руси мустацисъс сламен цвят). Явно е доволен от слуката си (поздравът при ловците е „Наслука!” и те често казват „Разгеле”, което значи „да зачеркнем гелето”). И какняма да е доволен, когато от рамото му виси връзка с 120 пъдпъдъка! Той езастанал в края на една царевична нива, а вдясно лежи любимият му сетер сизплезен език – явно е топло. Но баща ми в тая жега е със шапка, с куртка и свръзка.За него това е въпрос на стил, а стилът – това е животът.Дори не еразкопчал горното копче на ризата си.

         Да убие 120пъдпъдъка, без да пропусне нито един за баща ми не е проблем. Пъдпъдъците сапрелетни птици и преди да отлетят,  сесъбират на големи ята. Най-често за място на сбора те избират малки неожънатиниви високо в планината. Да открие такава нива за ловеца е дар свише! Пъдпъдъциизлитат отвсякъде, при което издават силен жужещ звук, и само майстор встрелбата може да повали с два изстрела три пъдпъдъка! В такива случаи ( атакъв случай ни се откри в с. Зимевица в свогенския балкан) баща ми откриканонадна стрелба, която скоро прекрати, защото цевите на пушката му се бяхатолкова загряли, че той не можеше да я държи и трябваше да я охлаждаме сводата, която той носеше за кучето.

         Баща мимечтаеше да отиде в Австралия, за която беше чувал, че имало толкова многозайци, че ако гръмнеш във въздуха няколко ще паднат убити! А случаят савстралийските зайци е следния: англичани внесли и развъдили там зайци, приположение, че в Австралия никога не е имало такива. За 1-2 десетилетия те серзмножили в такива колосални размери, че застрашили овцевъдството, тъй католишавали овцете от паша. Тогава за пръв път в света учените приложилибиологичен метод за избирателно унищожаване на зайците,  като ги заразили с вируса на миксоматозата(болест, от която страдат само зайците). Зайците поголовно измрели иекологичното равновесие отново настъпило в Австралия.

         Баща миобичаше и блатния лов. Ние имахме гюме (чакало) в Негованското блато, коетопосещавахме през зимата всяка седмица. То представляваше заровен в земятажелезобетонен сандък с размери 2 на 2 м., облицован с дъски и продължен нагорес железна конструкция, която оформяше малка стая със сводест таван, висок 1,60м. Цялото гюме беше вкопано на брега на блатото, като над нивото на терена севиждаше само 50-сантиметрова могила, покрита с чимове.Откъм брега имаше капак,през който се влизаше като през люка на танк. В трите стени, насочени къмблатото, бяха  оставени отвори (мазгали),които се закриваха с плъзгащи се капаци. Нашето гюме имаше `13 мазгала. Презтях се стреля, когато, примамени от крекането на мюретата, дивите патици кацатпред  гюмето. Терминологията е турска,тъй като на тези мурафети са ни научили турците преди освобождението.

         Мюретата садиви патици от породата зеленоглава патица. Селяните събират през пролетта яйцаот диви патици, които се излюпват с помощта на кокошки. Малките патета сеотглеждат заедно с другите птици в селския двор. Преди лова те се поставят вопределени конфигурации (най-често в две редици) в зависимост от посоката навятъра) и когато над тях прелетят диви патици, те ги примамват. Мюретатаиздават своеобразни звуци: мъжките – на опъната тетива, а женските простоквакат. Примамени от това подканващо крекане, дивите патици кацат до мюретата,които се отдръпват встрани, за да може ловецът да стреля. Сега идва редът накучето, което изскача от гюмето и донася на ловеца убития дивеч.

         Подът нагюмето представлява нар покрит с дюшек. Там лежат ловците – най-много 4 души. Въгъла гори малка метална печка като детска играчка. На нея ловците си правятгреяна ракия, чай или кафе, защото от гюмето не се излиза 2-3 денонощия. Когатоняма дивеч се играе на карти или на табла или се спи, за да бодрстваме през нощта,когато летят патиците. Всяка седмица баща ми донасяше 30-40 различни видапатици, които заравяхме на тавана в пясък, защото тогава хладилници   нямаше. На всеки гост се задаваше въпросаколко души са вкъщи и им се даваха толкова патици.


Периодът между Първата и Втората световна война, възстановил България следпоредната национална катастрофа, превърнал я в тигър на Балканите, беше свързанизцяло с управлението на цар БорисІІІ.Както е известно, той поема страната следабдикирането на баща му цар Фердинанд през 1918 г., успява да овладеевътрешнополитическото положение след размириците, предизвикани от комуниститепрез 1923 г., които те кичеха дълги години с  

невярното прозвище „Септемврийско възстание – първатаантифашистка проява” при това без да е имало фашизъм в България. Двамата агентина коминтерна Г.Димитров и В.Коларов подлъгаха няколко хиляди технипривърженици да започнат въоръжена борба, а те от своя страна увлякоха наивниземеделци да ги последват, което донесе смъртта на над 30000 българи! Още незатихнали пожарите от метежа, тези двамата подло избягаха и се укриха в Москва,откъдето продължаваха да изпращат в България диверсанти(подводничарите и др.криминални типове).Размирно, обаче, е не само у нас, а и вцяла Европа, и това епагубното влияние на Октомврийската революция, възпламенена от немския агентЛенин. За да овладее вътрешното положение, на цар Борис му бяха нужни многоусилия, включително и некои хитрини, но в 1934 г той премахна партиите, а стова и коминтерновците и страната за първи път в цялата си история заживяпълноценно. Тогава начело на управлението беше световноизвестния археолог проф.Богдан Филов, а България обяви неутралитет. Европа запази малка Швейцариянеутрална, защото това беше мястото, където си влагаше парите, но нас кой да нипази и защо?Затова неизбежно беше участието ни в Тристранния пакт (Рим, Берлини Токио), защото само на тази цена можеше да се постигне националния ни идеал –обединението на България! И цар Борис го постигна, като принуди Хитлер да нидаде Южна Добруджа, а след това – и голяма част от Македония, с което близо1000 години след Симеон Велики България отново имаше излаз на три морета! Нокогато на 21 юни 1941 г. Хитлер нападна СССР стана ясно, че с нашия неутралитете свършено! Въпраки това животът си вървеше спокойно, спретнатите и приветливигермански войници можеха да се видят навсякъде и населението гледаше на тях съссимпатия. А те бяха облечени и въоръжени по съвършен начин, дори в джобовете сипрез студените зими носеха пакетчета от непромокаема хартия, вътре с някакъвпрах като кафе, който след като се намокри се загрява силно и не позволяваръцете им да измръзнат.

Бездействето на Сталин доведе до няколко милиона избитируснаци и до идеята за Блицкриг, при което войната се очакваше да свърши спълното поражение на Москва за няколко месеца. Да, но не!Тогава дойдеСталинград и стахотната зима, което доведе до изваждането на 300000   немска армия от строя и до пълен обрат въввойната.Междувременно цар Борис  спасибългарските евреи от холокоста и аз добре си спомням как стана това.

Евреите бяха подложени на нечуваното унижение да излизат наулицата със зашита голяма жълта звезда на реверите и със забрана за посещаватпублични места. Един ден у нас донесоха детска порцеланова вана на колела икристална подвижна масичка за сервиране. Евреите трябваше да напуснат София, дабъдат събрани в лагери и отправени като работна ръка  в немските фабрики. Историята се повтаряше:прословудата честност на баща ми беше причина съседите ни евреи да ни поверятнай-ценните си предмети. Не мина много време и те се върнаха и си взеха вещите.В съседната къща, обаче, избухна скандал.Там живееше нашият връстник Хари,чийто баща беше комарджия.Виждал съм от нашия балкон как преди ва влезнат у тяхкомарджиите си проверяьваха парите и пистолетите! Оказа се, че бащата на Харибил и крадец – задигнал цялата холна гарнитура заедно с килимите, но едноеврейче си ги позна.

Хари беше крадец, лъжец и измамник и бягаше от училище, нобаща му много искаше той да прилича на мен, закоето гобиеше жестоко и гооставяше да пренощува вързан за едно дърво.Интересно е, че Хари не ме намрази ,нито ме ограби.Нещо повече – той кръсти първото си дете на мен и го нарече Жан.Къде ли е този Жан сега?

 

 

През април 1943 г аз съм осемгодишно момче, едва усетилоудоволствието да бъде отличник, но съдбата е решила друго: бомбардировките вСофия нарушават ритъма на нормалното ежедневие и все повече софиянци напускат иработата си, и града. Както повечето наши съмахленци ние решаваме да останемвкъщи засега, за да запазим домът ни от ограбване. Решаваме да следим събитиятапо фронтовете и в зависимост от успеха на нашите съюзници ще решим да останемли в София или не.А и без това няма къде да отидем – аз си нямам баба и дядо насело (всъщност аз не ги познавам – умрели са отдавна). Моят баща при опасност ебягал при сестра си в Букурещ, но сега има семейство и бягството е невъзможно.

Ето едно писмо от софиянец до сина му писателя ЗдравкоДафинов:

„Тук, в София, хората продължават да напускат града порадизачестилите бомбардировки. Ние ще останем засега, за да пазим квартирата отограбване......В едно съм сигурен от опита си в участието в Балканската и вПървата световна война – щом веднъж се заговори за мир, мирът е близък...

Па-важни събития  през1943 г.:

- на 24 май бяха изселени във вътрешността на странатаевреите от София;

 - от първи августбеше увеличена хлебната дажба на гражданите на 500 грама, а на физическитеработници – на 1000 грама;

- на 28 август почина Цар Борис ІІІ и хвърли в дълбока скръбцелия български народ;

- на 29 август бе дадена клетва за вярност на Н.В.ЦаерСимеон ІІ;

- на 5 сепрември бе извършено погребението на Цар Борис вРилския манастир;

- на 9 септември бяха избрани регентите княз КирилПреславски, проф.д-р Богдан Филов и генерал Михов;

- на 11 септември бе избрано ново правителство начело сДобри Божилов

- на 14 ноември американски въздушни крепости хвърлиха бомбинад София.

През януари 1944 г. радио Лондон отправи сериознопредупреждение , че ако не престане да подпомага с храни и със суровини (кожи,гьон, вълна, пулпове и др.) Германия, и ако не се оттегли от войната, Българияще се смята за неин съюзник и в офанзивата по въздух, суша и море ще  бъде разгромена. Единственият начин да сеспаси е България да скъса с Германия, да обяви война, за да бъде третиранакакто всички страни, които се бият срещу нея като съюзници.

Аз помня смъртта на Цар Борис ІІІ, всеобщата покруса насофиянци, плачът и виковете на жените:”Царю, на кого ни оставяш!”, огромнитекилометрични опашки от прощаващи се с тленните останки на този добър човек иоще по-добър цар разплакани жени и мъже с насълзени очи, облечени в черно, анавън е поне 40 градуса на сянка! И деца, много деца, поели на невръстните сиплещи товара на възрастните...Говореше се, че е отровен, но от кого? От Хитлерли, комуто няколко дни преди смъртта си отказа български войски да взематучастие във войната и не даде българските евреи да бъдат откарани в лагерите насмъртта.”Варели ги на сапун, защото са охранени!” се шушукаше сред децата.Спомням си един разговор с г-н Емил Кало, председател на еврейското дружество„Шалом”.Бях изготвил един проект за редукция на телесното тегло сприродосъобразни средства и поисках неговото съдействие да поканим за участиеевреи.

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Защо точно евреи?

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Защото откакто цар Борис ги спаси от холокоста и ние гиприютихме, те имат неизменно добро отношение към България.

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Ние не мислим така – каза г-н Кало.- За спасяването набългарските евреи основна роля изигра БКП.

Извиних се,че съм загубилнапразно времето му и не го видях повече. Знаех защо той мисли така.В България,която през 1947 г. напуснаха стотици хиляди евреи и се преселиха в Израел,останаха само 6000 заблудени комунисти, които ги беше страх да отидат вродината, тъй като се бяха компрометирали като червени. За тях партията милаположи извънредни усилия да ги възнагради за верността: раздаде им жилищата наизселилите се, назначаваше ги на директорски места в новосъздаденитепредприятия, прие ги в редовете на БКП, а оттам – и в ЦК, окръжните и районнитекомитети като особено верни на комунизма, даваше им разрешения и валута по 80стотинки за долар да пътуват където си искат, те почиваха на Златните пясъци ив Боровец. Те заеха важни постове в културния ни живот и един от тях – ЗахоХаския или нещо подобно – се възмутил как аз съм се одмелил да експлоатирамявлението Димитър  Димов, когато той ималнамерение да пише сценарий за него, и моите статии по този въпрос повече не сепоявиха, а на моята сътрудничка Ваня Бояджиева – на работа в Инситута побългарска литература към БАН директорът Тончо Жечев отправил обвинение, че ще яизгони от работа, ако продължава да се пъха в този запазен за евреитепериметър. Срещу нас на ул. Гогол живееше журналистът Алфред Криспин, койтобеше изпратен да представлява БТА в Лондон. След няколкогодишна работа там тойси донесе един червен Москвич, купен на старо, докато с лирите, които бешеполучавал за комунистическата пропаганда можеше да си купи поне Кадилак. Тойобаче добре беше запознат с народопсихологията на българина и със завистта –неговото шесто  чувство!

Сега г- Кало е виден бизнесмен изаедно с моя съученик Пейчо Лалов – директор на външнотърговски предприятия ибивш агент от ДС, който правел  доноси засобствения си приятел от детинство и кум Жоро Мирков, осигурява днес икономическитеконтакти с евреите като председател на Българо-Израелската търговско промишленакамара.

..................................

На 10-и срещу 11-и януари 1944 г.София беше срината от най-тежката бомбардировка през цялата война. Напоследъкние нямахме доверие на нашата къща, тъй като с включването на американскитевъздушни крепости тонажът на бомбите рязко нарастна, и след всеки сигнал за

Тревога тичешком отивахме вкооперацията на ул.Веслец и Екзарх Йосиф, в която имаше изградено бомбеноскривалище с лекарства, храна и вода. Бомбардировката беше страшно масирана исилно засегна нашия квартал: бомба беше паднала на 6 м. от нашата къща, бешеулучила клозета и беше избухнала, като беше отнесла целия трети етаж. Другабомба беше сринала до основи триетажната къща на ъгъла на ул.Веслец и Кирил иМетоди на около 30 м. от нас, мина с тегло 1 т. взрив беше улучила Пощата наЛъвов мост, а дребните къщурки срещу нас и по ул.Веслец бяха пометени заедно спокъщнината. У нас всички стъкла на прозорците бяха счупени и забити взавивките ни и при жесток студ ние как да е прекарахме остатъка от нощта. Освенголямата паника нямаше ток и вода и софиянци масово бягахме от този прокълнатград. Радиото не работеше, трамваите и влаковете не се движеха, а студът беше ужасен.Навлечени кой с каквото намери, ние в плътен поток от хора се отправихме първокъм гарата, а след това – пеша по Илиянското шосе за Требич. Всеки от насносеше по малко храна, но вода нямаше, тъй като водопроводът беше прекъснат. Поулиците тичаха в полумрака ошашавени хора, изцяло загубили здравият си разум.По-младите влачеха вържу пружини от легла из заледените и заснежени улицинай-необходимите неща от покъщнината си, но повечето носеха съвсем ненужнивещи: огледала, радиоапарати, кафези с канарчета, които от студа и без товащяха да умрат, кожени палта и сребърни лисици...Ако не беше толкова трагичновсичко щеше да бъде безкрайно смешно! Място за смях обаче нямаше – хората себиеха, за да оцелеят! Влаковете от Централна гара се раздвижили едва на обяд.Дотогаватам се събрали огромни тълпи хора, които само след истински схватки можели дасе доберат до вагоните, били счупени много прозорци, мъже и жени висели поплатформите, покривите на вагоните били почернели от хора, в товарните вагонисе наблъсквали по стотина души, плътно притиснати прави един до друг. Всичкибили загубили това, което в суматохата били грабнали, по пероните се въргаляликуфари, кожени палта, кафези на птички. Някои влакове тръгвали нага, но другичакали с часове. На всеки му било безразлично за къде ще отпътува влакът, вкойто се е качил, всеки гледал да избяга от тази лудница, защото градът вече себомбардираше по два пъти дневно и другият вероятен час беше по обяд!

Да се живее в това тежко времесега, където и да е, беше истински подвиг! А зимата е свирепа, духат студениветрове, небето е свъсено – истински Апокалипсис!

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->На гара София се качих във влака през прозореца и нагара Мездра слязох пак през прозореца.

Докато мъжете са мобилизирани вГражданската отбрана или са войници в Новите земи, много жени и деца са убити иняма кой да ги погребе, а и земята е замръзнала и никой не се наема да изкопаегроб.

Естественият стремеж намобилизираните мъже да потърсят близките си и да се погрижат за тях срещаотпора на началниците:”Дългът ти към Родината стои над дълга ти къмсемейството!” А ние не сме дори в бойна готовност. Светът наистина става ад!. Втази дяволска война няма фронт и тил! Често мирното население е изложено напо-жестоки и неочаквани изпитания от бойците на първа линия.

Баща ми намери място в еднаголяма къща в края на Требич, хората ни нахраниха и настаниха и ние заживяхме всъвсем несвойствена обстановка. Независимо от големия студ аз излизах на двора,но да се разходя до центъра на селото нямах кураж, тъй като улиците бяхаокупирани от грамадни овчарски кучета! Сега, след като съм отгледал, обучил иизлекувал здравата  безброй кучета, налекциите по кинология обяснявам, че те хапят само страхливите, които отделят вприсъствието на куче адреналин, той предизвиква изпотяване, кучето надушвапотта и

     тревогата ти ихапе. Тогава обаче нямаше кой да ми обясни как става тая работа, аз бягах,кучетата ме настигаха и често ми съдираха гащите, а веднъж едно ме захапаздравата и щеше да намали дупето ми наполовина. Още замаяни от така бързопроменения ни живот. Мъчеше ни и безделието, баща ми, макар и стоик, сетревожеше какво става в къщи, а майка ми си загуби съня. Бомбардировкитепродължаваха, но леля Зора – хазайката ни поднасяше с усмивка топъл селски хляби вкусни госби. По-късно случайно разбрах, че за тези грижи баща ми е заплатилс цяла нива!

Никой не смееше тогава да заключи къщата си, защотоанглоамериканците хвърляха много запалителни бомби, а при пожар хората отгражданската отбрана нямаха време да отключват врати и ги разцепваха с брадва!Това време беше рай за крадците!

Със започването на пролетта животът стана по-весел, а ниезапочнахме да обработваме нивите си: засяхме ги със слънчоглед, с царевица и сжито. Скоро заваляха пролетни дъждове и калта по улиците беше до коляно, но ниебяхме доволни – нали вече бяхме земеделци!

Много скоро аз се сприятелих с някои от съучениците ми, нонай-много ми допадаше Крум. Неговата майка – леля Зора се държеше с мен чудеснои аз обичах да ходя у тях.Скоро ние се преместихме да живеем в къщата на Мито иВена, която беше в центъра, съвсем близо до къщата на Крум. В съседство живеешеи Свиленка – едно русоляво момиче с ококорени сини очи. Друг мой добър приятелбеше Станойчо, който по-късно се превърна в модния шивач Тони. Цяло лято ниескитахме заедно: те пасяха кравите, а аз им помагах. Понякога яхвахме конете ипрепускахме без седла до р. Блато, от която те шумно поемаха големи количествавода. Най-голямо удоволствие за всички пастири беше пладнуването, когатобиволите лягаха в плиткото, а кравите стояха прави до колене във водата. Тогававидях първия и единствен случай на содомия в живота си: един батко вкараеректиралия си член във вулвата на една юница! Членът му изчезна вбледорозовата плът, но това не направи никакво впечатление на „дамата”.Ако небяха в реката, тя би се отървала лесно от този навляк, но тук той имашепредимство и след няколко тласъка напред-назад явно се облегчи! На другитепастирчета това не направи никакво впечатление, но аз бях потресен и съм гозапомнил до ден-днешен.

Това лято след като бяхме окопали слънчогледа и царевицатапо два пъти, ние за пръв път се готвехме да приберем плодовете на нашия труд.Житото беше ожънато и снопите стояха на нивата в стройни редици. Оставаше ощеда се овършее житото, да се смеле (ори, мели, яж) и да се превърне в дъхавитесамуни, които бяха основната ни храна.

В края на лятото един щъркел си беше счупил крилото, следкато се беше ударил в електропроводниците и аз го взех, за да го лекувам.Откъде да зная, че 10 години по-късно ще съм студент по ветеринарна медицина ицял живот ще лекувам добитъци, а понякога – и хора.Затворих го в обора и мудадох  да яде домати и чушки, но той непрояви никакъв интерес. Тогава реших, че трябва да му уловя жаби, направих отбезопасна игла кукичка, взех един прът и с канап направих въдица. Отидох нареката, налових скакалци и започнах жаболов! За да уловите жаба с въдица трябвада размахате скакалеца пред нея, застанал откъм гърба й. Тогава  тя скача

, налапва скакалеца във въздуха и увисва на куката. Скоро вконсервната кутия, която намерих наблизо, имаше 4-5 жаби и аз гордо закрачихкъм къщи. Щъркелът бързо привикна с нас и децата идваха да го гледат как крачипо двора с превързаното си крило. За моя радост той скоро почна да ядезеленчуци, като явно предпочиташе доматите. Сутрин го отнасях до реката и гооставях в плиткото сам да си търси храна, а след обяд го прибирах, докатопривикна сам да отива на реката. Сега като си спомням за него разбирам, че гооставихме без име. Знаете ли някое име, подходящо за щъркел? Спомням си, че дващъркела бяха емблемата на известната фирма за производство на ножици, но товане ми дава основание да го нарека Солинген. Може би трябваше да го нарекабебенос – нали щъркелите носеха бебетата. Нашият безимен щъркел не се тревожешеот това. Той забелязваше всяка поява на стрина Вена на двора, защото бях япроизвел негов главен гледач, и крачеше след нея в очакване да му даде нещо захрана. Стрина Вена беше в напреднала бременност и те бяха много комична двойка.Скоро първите групи щъркели започнаха да кръжат на ята, готови да отлетят на юги нашият приятел започна да прави плахи опити да полети. За целта той секачваше по полегатата страна на бунището и се мъчеше да полети, като сезадържаше за малко време във въздуха. Първите ята обаче отлетяха на юг без негои той гледаше след тях с тъга. Но изглежда и за щъркелите важи поговорката „Негуби кураж, идва нов тираж!”, защото след две седмици започна да се събира новагрупа щъркели, към която нашият приятел вече беше готов да се присъедини иотлетя с тях.

Довиждане, Солингенчо!

Виц: Патриарх Кирил извикал Тодор Живков и му връчилнай-високия църковен орден, ръкоположил го в най-високия сан. Заслугата мубила, че църквата толкова векове се борила да научи хората да постят и все неуспявала. А Тодор Живков на бърза ръка ги научил – нали на пазара нямало нищоза ядене. Аз също научих Солингенчо да пости!

 През юли 1944 г.светът бе разтърсен от най-голямата сензация през настоящата война: в Главнатаквартира на Хитлер бе извършен атентат срещу него от граф фон Шауфенберг,а  в Берлин бе направен опит за свалянеот власт на националсоциалистите. В заговора участваха няколко генерали и многоофицери. Хитлер се беше спасил по чудо, а Гьобелс беше подушил кои са инициаторитеи те бяха убити или арестувани. Положението бе овладяно и войната не свърши.Явно вътрешният фронт в Германия е силно разклатен, а щом основата се клати,немските армии едва ли биха устояли на натиска от всички страни. Освен ако нестане някакво чудо. Но чудеса след възкръсването на Христос вече не стават.

В България е станал още един атентат – срещу главнияредактор на вестник ”ЗОРА”, който купувахме и вкъщи Данаил Крапчев. За щастиетой е само ранен. Това е дело на комуниктите, които се стремят чрез тероризъм даунищожат елита на българската интелигенция и дестабилизират държавата. Тези имдействия оправдават суровите защитни мерки, които правителството предприемасрещу разрастващото се партизанско движение с приближаването на съветскитевойски към българската граница.

В Требич също има шумкари. Една сутрин селото беше блокиранои един от тях при опит да избяга беше застрелян на ливадата, в която пасяхакравите. В следващите дни никой не посмя да прибере трупа му и той се вмирисана полето.По всяка вероятност убитият не беше от селото.

Жетвата привърши с незапомнена от много години реколта.Доволни, требичани превозват снопите от нивите, а на края на селото работят двевършачки. Нивите от зелено развълнувано море се бяха превърнали на тихожълтооранжево езеро, в което плуваха кръстците с житни снопоиве – същинскиостровчета на надеждата.

Приближаването на съветската армия към нашата границаподлуди недоволните и те се заеха да регистрират противодържавна дейност:завземаха кметства и запалваха книжата и данъчните списъци, превземаха мандри иограбваха складовете им – все кокошкарски истории. Кариеристите се внедриха втъй наречения „Отечествен фронт” – новото изобретение на Кимон Георгиев и накомунистите. Само здравите патриотични сили чакаха някой да ги поведе. Но царБорис вече го нямаше.

В края на лятото отидохме на гости в Белчински бани, къдетосемейството на леля ми и нейния мъж Васил Магаев имаха мелница. Бяхме ходили всъседното село Алино и по пътя обратно замръкнахме. Баща ми носеше ловната сипушка.

         - Стой!Койтам? – щракнаха затворите на пушки.

          - Гости смена Магаев и отиваме в мелницата – отговори баща ми и на свой ред размахапушката си.

         - Не знаетели, че в района има шумкари и нощем се въртят около мелницата?

Това бяха проявите на така възхваляваните след 9-и септемврипартизани – крадци и обирници на мандри и мелници!

В двора на мелницата леля ми Василка отглеждаше няколкоогромни шопара. Всеки си имаше име и един слуга ги миеше с един маркуч всекиден. Тя беше наясно, че свинята е най-чистото животно. След години аз научих,че при свинете има цяла група болести (внезапна сърдечна смърт, язва на стомахаи др.), които бяха резултат на лоша хигиена и грешки в отглеждането.

Леля ми ме пращаше за паспал – съвсем ситно брашно, коетовъв формата на прах се натрупва по гредите на мелницата. От него тя правешемекици и тиганици с изключителен вкус, които аз – гладното требичанче, омитах сбясна скорост.

Американците извършиха нов десант, този път в Южна Франция,но Германия хпродължи да се сражава.Само че към фронтовете вече се отправяха15-годишни момчета и 50-годишни старци.

Необходимо е да се направи завой във външната политика наБългария, за да се избегне нова национална катастрофа. Багрянов препоръчвабавно разкъсване на връзките ни с Германия и ориентиране към нейниге противницис цел постиганетио на почтен мир. Съветските войски преминаха Дунава и отБългария се изисква веднага да обяви война на Германия. С военен превратвластта е заета от Отечествения фронт. Начело на правителството застава стариятконспиратор Кимон Георгиев, взел участие в превратите през1923 и 1934 г.Комунистите завземат властта за цели 45 години!          

 

 

  ЦарицаЙоанна в книгата си „Спомени” посочва, че в първите години след идването си навласт комунистите избиват 137000 души, и това е цветът на нацията. По другисведения убитите през този период са над 300000 честни българи.

До  9 септември 1944 г. в БКП членуват около 5000души. След изтребването на най-изявената и дейната част от българския народ в управлението се явява луфт, а пътяткъм високите етажи на държавата според чл. 1 на Конституцията минава през БКП.Тогава стотици хиляди кариеристи се устремяват съм заветното членство в БКП иброят на партийците достига 978 000 души. Всеки от тях е трябвало дадокаже, че е достоен да се нареди под червеното знаме и по устав е бил задълженда бъде доносник. За кого са донасяли тези хора? За своите приятели, близки ироднини! Брат е донасял за брата, жена за мъжа си

дъщеря на убит от комунистите сежени за висш функционер на Партията, и това не са единични случаи!

Защо тези хора са ставалипартийци? Никой не може да ме убеди, че са го правели по идейни съображения,след като Сталин уби 45 милиона свои сънародници, след като подпали Втората световнавойна, за да плъзне по целия свят плесента на това човеконенавистническоначинание. Остава, че всичко е правено за келипир: да получиш апартамент, вилномясто и кола, добра служечна позиция, разрешение за пътуване в чужбина, валутапо 80 стотинки за долар, добра пенсия, допускане до елитни средни и висшиучилища за децата, включително и в чужбина, дори за осигуряване на гробно мястов Централните софийски гробища! Днес има пенсионери, които вземат от 490 до6000 лв. месечно, но кои са те? Имената на тези един милион членове  на БКП са тайна и днес! И какво излиза?Унищожен е цветът на нацията, а останалите живи от некомунистите не могат даучат, заемат нископлатени длъжности, нямат кола, апартамент и вила и са превърнатив хора втора класа, а е дадена зелена улица да се размножават и да ползватблагата на децата на мижитурките, на подмазвачите, на безпринципните, на хоратабез чест, достойнство и самоуважение, а такива хора наричаме лумпени! Ето вкакво превърнаха комунистите за 45 години една от най-древните и най-културнитеи талантливите нации в света!

Чия е вината?

Вината е на много хора, аколективната вина не е вина!

Вината е на управляващите през1944 г., които капитулираха, а не заповядаха нашата елитна войска да защитиграниците ни от пияната и уродлива паплач, каквато беше съветската армия. Притова нашите жертви щяха да са много по-малко от 300 000 и щяхме да бъдемзащитени от свободния свят като гърците. Днес всички българи щяха да сарусофоби и в центъра на София нямаше да се извисява съветски войник с шмайзеерв ръка. Кого плаши той и за какво ни предупреждава?

              Виц:Полицаят:

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Господине , вие псувате на обществено място!

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Аз псувам управляващите.

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->                   Полицаят:

     -    А, тогава извинявайте.

 

Виновни са ръководителите на СДСЖельо Желев, Филип Димитров и особено Иван Костов, които подтиснаха и унищожихаантикомунистическите организации  катоСъюза на репресираните, антикомунистическите настроения у хората от митингите взората на демокрацията. Иван Костов ликвидира СДС и никой не може да ме убеди,че тук няма пръст Андрей Луканов.

Кой е Симеон, когото чакахме катомесия? Аз бях кандидат за депутат в 27-и Старозагорски избирателен район през1991 г. с листата на Конфедерация Царство България.Колко много бяхамонархическите организации, които той излъга? Та той излъга цял народ, с коетоси спечели прозвището Предател номер 1 на 20-и век.

Но какъв е моралът наобикновените българи? Защо всички честни, но подтискани българи предлагахадецата си да се женят за комунистически отрочета? Не се ли ожениха трима моиплеменници за дъщерите на Костадин Гяуров, на акад. Николай Тодоров и на акад.Кирил Братанов. Не ме ли молеше бащата на двама от тях, чл.кор.проф. АлександърТошков (мой шеф) да се оженя за щерката на висш функционер и да си уредяживота? Не се ли омъжи Лили Иванова за Янчо Таков, син на Пеко Таков, не се лиожени Иван Славков за дъщерята та Тодор Живков? Познавам много синове и дъщерина убити от комунистите, които се задомиха с децата на убийците на родителитеим.

Комунистическата зараза е по-страшнаот чумата и от сифилиса, от който е умрял техният вожд Ленин!

Какъв е изходът?

Изходът е да се разкрият архивитена БКП и досиетата, а честните българи да се обединят и да изолират комуниститеот обществото!

  

 

 

 

 

 

 

Продължение на 1 стр Как...             

         Продължава Каказ пиша – статия 16

Както винаги,аз пиша нощем. По този начин през годините аз написах над 30 книги. Предигодини нощната смяна беше единствено възможна, тъй като живеем в двустаенапартамент и за такива забавления (както твърди жена ми) нямаше място. От другастрана си спомням лошите чувства между бащи-писатели и децата им (от такива небяха пощадени изявени творци като Николай Райнов – за него Богомил Райнов пише,че „тютюневият човек” прекарвал по цял ден на бюрото си, без да реагира дорикъщата да се запали, а моят син неотдавна ми призна, че не смеел да водиприятелчета вкъщи, защото аз непрекъснато съм пишел и трябвало да ми пазяттихо). Сега синът ми живее в кв. Редута в луксозния си апартамент и на нас сжена ми двете ни стаи ни стигат. Старите навици, обаче, остават. Така, че азпиша от 3 до 8 часа, след което с удоволствие отделям внимание преди всичко наГерда.       

                                   Този, койтоне помни миналото, е осъден да го

                                    повтаря!                                     

 

                                   

Започнах да пиша на 11-12 годишна възраст най-напредстихове.Всяко литературно произведение изисква да му измислиш: 1.Тема; 2.Съдържание – мислите, чувствата, образите и картините, изясняващи темата;3.План; 4. Форма на изложението; 5. Сюжет

 - да ги представиш в следнатапоследователност: увод, изложение и заключение. На 11 години се чувсвахдостатъчно порасъл, за да си поставя за цел да пиша. Най-пълно и най-лесно сеописва преживяното, а най-подходяща литературна форма за мен тогава бешепоезията – тя съчетава романтиката с душевните вълнения, присъщи намладостта.На тази възраст аз можех да правя верни съждения и умозаключения, небях безразличен към момичетата, бях изпитал силата на ерекцията, на първияполов акт, бях изпитал разочарованието от поведението на родителите ми – аз бяхсъзрял.

 

 

 

Първите мистихотворения звучаха наивно, а в някои случаи – и невярно.Няма да забравястихотворението си „На Димитров”, което вися цял срок на 1947 г.( тогава бях в5-и клас) в средата на училищния стенвестник.В него аз авторитетнозаявявах:”Димитров – това име гордо, славно...”без да знам, че поставям напиедестал един престъпник, алкохолик и човеконенавистник, добре познат средпройдохите като Гошо Тарабата, човек без професия и родина, комунистическаподлога, подлъгал с една химера, наречена антифашистко възстание (при положение,че в България не е имало фашизъм) група лумпени и хиляди наивни бедни и средниселяни да възстанат и да намерят смъртта си, а той подло избяга в Москва. Пактой – верният копой в Коминтерна на сатрапа Сталин, който изби над 30 млн.руснаци, сред които и елита на собствената си партия, свика Народен съд, койтоосъди на смърт над 30 000 българи. Цветът на нацията беше обезглавен, адесетки хиляди емигрираха, като отнесоха в чужбина не само движимото сиимущество ( а то не беше малко), но и таланта си. Представяте ли си моралнотозаслепение, в което съм бил изпаднал, след като аз, обут в пробити гуменки,гладуващ и мизерстващ, пишех оди за вожда им?

А от гладанямаше как да се избяга. Помня как вечер сядахме на масата, а пред нас имашесамо по една чиния кисело мляко. Надробвах сухия спечен хляб в млякото и дорибях доволен, че толкова бързо вечерята свършва, защото тогава четях Клетницитена Виктор Юго и бързах при Козета.

В буквалния смисъл не гладуваме, но храната ни е многослаба, а аз трябва да порастна (сега съм на 10-11 г).Храним се в рамките накупоните, а те едва осигуряват вегетащията на организма. Полагаше ни се по 300гр. черен клисав хляб, в който едва ли имаше жито. Поради липса на глутенхлябът не можеше да втаса, а стоеше разлат също като кравешка фъшкия. Когато поникакъв начин фурнаджийте не можеха да оформят франзели, го сипваха в тави, откоито след изпичането го режеха и изчегъртваха.Ние нямахме представа, че тезимъки, недоимък и глад ще продължат цели 12 години след като СССР ни донесеблагоденствието, през време на което измамникът Георги Димитров ни убеждаваше,че каквито сме талантливи за 10 години трябва да настигнем и надминем западнитенароди,на които са били нужни 100 години за постигнатия стандарт. По радиотонепрекъснато гърмеше лозунгът „Всичко за фронта, всичко за победата!” С копнежси спомням филиите с масло и мед, които не можех да гледам, както и дивечовотовеликолепие преди войната!

Нашите войници са окупирали почти цяла Македония, но всенови и нови хора се записват за доброволци. Вестниците съобщават, че те са веченад 40000. Там имало още по-остра нужда от хляб, храни сапун и други стоки отпърва необходимост, с които нашите войски въртели страшна търговия: за единхляб можело да получиш златен пръстен, а за няколко сапуна – персийски килим.Явно българите търсежа келепира.Нали по същата причина хиляди нашенци се писахапартизани след като СССР на 5 септември 1944 г обяви война на България.

Животът е велик и многолик! Докато едни се бореха снемотията и студа (бяха се заредили изключително студени зими сякаш за дапровери оня горе нашата издържливост), а други се чудеха как да измамятмакедонците, трети намираха време за любов и дори за изневяра! Именно теразправяха какви вкусни и евтини кюфтета се предлагат всяка вечер в едно кръчмена Бункера, докато не се разбра, че ги правели от човешко месо! Е, пукнапролет, но ние не! Жените показаха туй онуй по улиците и надеждата (тази, коятоумира последна) отново ни облада.

По улиците на София се срещаха и много съветски офицери, нокой им беше измислил тая гротескна униформа с издути бричове и гимнастьорки(като че ли отиваха не да мрат, а на гимнастика!). Съвсем глупави ги правехаправите козирки на фуражките им.На кръстовищата едрогърдести украинки с калпацидаваха с байрачетата си път на колите. Сега, когато пиша тези редове, а Гердапохърква в краката ми, си припомням едно стихотворение:

                            Духнавятър по полето,

                            наВладая в дефилето. 

                            Встолицата се намъкна,

                            бутнашапка Борсалина

                            исви до една витрина

                            гърдогъзестаслугиня.

                            -Кой ме пипа, кой ме бара,

                             кой с мен прави си гаргара?

                            -Туй е вятъра чевръст,

                            Тойна всеки турга пръст!

Идва ми наум и един виц от ония години: Едно циганче питамилиционерка: - Лельо, какво правиш там?

                          - Път давам!

                          - Дай един път и на мене, ма лельо.

На 7 ноември 1944 г.при студ 15 градуса под нулата погребватнай-еротичният ни поет Кирил Христов, починал в емиграция на 69-годишнавъзраст. Опелото се извършва в черквата „Света София” в присъствието на регентаТодор Павлов и синът на поета професор Владимир Христов.

 Великия стихоплетец,който на времето водеше борба за първенство в българската литература с Пенчо Славейков, сега чака своето погребение,а с него отива в отвъдното цяла епоха от миналото на България.

В края на1944 г. се формира Първа българска армия начело сжокея-генерал Владимир Стойчев.Командването, обаче, веднага пое маршалТолбухин, дойдоха съветски офицери, всеки с парабел и с един сандък ордени, ипо метода на тоягата и моркова започнаха да се разпореждат с 30000-ната ни армия.Добре си поживяха само щабните плъхове, които обиколиха Централна Европа,опитаха унгарките, токайского, гулаша и пухените завивки и се върнаха с огромнаплячка: за генерала - спортен МЕРЦЕДЕС, а за тях, кристални сервизи,порцеланови вази, цели каталози с марки, златни бижута и какво ли не !(билооставено в графските замъци на Чехия и Унгария без надзор).          

В края на декември 1944 г. започнаха делата на „народниясъд”, измислен иот комунистите за да прикрият броя на избитите 30000 българибез съд и присъда. Подведени бяха регентите, министрите от 1941 г насам,народните представители от последното 25 Народно събрание и над 10000 души –цветът на интелигенцията. Очаква се нова кървава баня, узаконена от продажнимагистрати (даваха им по един апартамент на избягали евреи). А зимата е направосвирепа! Полугладни и без отопление, хората се залъгват с „Ей го комунизма нахоризонта!” и други дивотии, а другарчетата с нови червени книжки, дошли отселата, грабят имуществото на забегналите в чужбина и се настаняват в еврейскиимоти в центъра на София по указание на БКП. Страшни са загубите, които нашитевойски дават на фронта, но за това не се говори. А обречените подсъдими в„народния съд”, сред които са регентите княз Кирил и генерал Михов диктуватмемоарите си (виж предаванията на телевизия СКАТ „Старият портрет”, водени отМишо Папукчиев). На смърт са осъдени 97 народни представители, двамата регентикняз Кирил и генерал Михов, както и много министри.Отчуждено е имуществото наогромен брой хора, а те са интертирани главно в пограничните райони, и това прикучешки студ.БЗНС беше превърната в подлога на комунистите и страхът,по-страшен от студа и глада завладя страната.                     

В живота след лошото идва хубавото, защото тогава се родидружбата с най-добрия ми приятел – Митко. Ние учехме в 12 прогимназия наулиците Сливница и Веслец  в 5-и Бклас.Митко беше седял в отделенията с Ели Машиях, а аз си бях сменил мястотосрещу 2 топчета (американчета) с един съученик, за да попадна в Б паралелка.Когато Митко и Ели седнаха на един чин, аз заявих, че ще седя между тях! Учителитезнаеха кой съм и вместо да ме накажат, уважиха каприза ми.Ние седяхме трима приналичието на свободни чинове дотогава, докато Ели замина за Израел. Аз вече бяхпреодолял поетическите си увлечения и започнах да се занимавам със спорт: сколоездене, с тенис на маса и с плуване. Освен това карах ски. Лошото беше, чене можех да се съобразявам с формулата „Храната прави борбата”, защото хрананямаше! Имаше купонна система с дажба месо 300 г. месечно. Тогава, изтощен отгладорията, аз прекарах скарлатина, варицела, коклюш и малария почти едно следдруго, и бях заприличал на обитател на Освиенцим! За да донесе малко месцевкъщи баща ми обикаляше селата около София, купуваше на баснословни ценителешко и го пренасяше в джобовете си през блокадата на гарата, която полициятаредовно устройваше при пристигането на така наречените мазни влакове (тези отСеверна България). Гледам си медицинския картон от онези години и чета:изкривяване на гръбначния стълб, лордоза, лявото рамо по-високо от дясното, исред изобилието от ортопедични и костни поражения  една солидна диагноза: остър ставенревматизъм! Майка ми, вече „щастливо омъжена” и всестранно задоволенаблагодарение на новия си мъж-черноборсаджия (той търгуваше с четки, а четинатабеше монопол на държавата), тичаше след мен с бременния си корем, завит с палтоот визон, но аз не исках да я видя. Повече от 5 години аз не я допусках до себеси, сърдит, защото беше напуснала семейството в най-тежкия момент от

съществуването ни!

Помня как много скоро след като й бях простил тя ме заведена опера (гледахме Риголето), а след това – на вечеря в Юнион клуб.

Юнион клуб се намираше до Народната банка и бешенай-представителното заведение в София. Голяма част от старата му слава, когатотам са членували само министри, крупни търговци, банкери и въобще – елита нанацията, беше помръкнала. Навремето там не са допускали Иван Вазов, инезависимо от ходатайството на министъра на просвещението проф. Иван ШишмановВазов е трябвало да чака 19 години, докато го приемат за член! Непосредственослед 9 септември 1944 г. членската маса бе подменена от   спекулантии черноборсаджии, а за членска карта служеше тлъста банкнота. Независимо оттова подът беше послан с дебели червени килими,  по масите искреха кристални чаши, а келнерите,облечени в смокинги, се движеха безшумно. Предсавете си как изглеждах аз,12-годишният ученик, облечен в закърпени къси панталони и обут в бели гуменки сдупки където са палците! Явно беше, че за да ме пуснат там, майка ми еупотребила не една, а няколко „членски карти”! Бях подложен на голямоизпитание: в една и съща вечер да отида за пръв път на опера и да вечерям вЮнион клуб. Аз обаче приемах всичко това с аристократична небрежност, коетосвързвам единствено с наследствените гени. „Та аз съм потомък на княз ЯнкоКараджа”- казвах си аз и държех главата си гордо изправена. По тази причинаизбрах и най-съпото ястие в менюто – агнешко печено с някакви неизвестнигарнитури (после разбрах, че имало и трюфели). Независимо от лукса и отподаръците (тогава ми беше подарена китарата, на която аз се научих да свирявиртуозно и която съпътства моментите на веселие до ден днешен), аз не бяхсклонен да напусна бащината си къща и да изоставя стария. Той и без това неможа да се примири, че един спекулант го беше изместил от мястото му на законенсъпруг и страдаше жестоко (вечер често си поплакваше). А майка ми действителноживееше в лукс: в апартамент с лъчисто отопление на ул.Журналист (до Борисоватаградина) на площ 220 кв. Метра, който само в банята имаше 14 артикула ( биде, душовеза хидротерапия, джакузи, ваничка за миене на крака и други, на някои от коитоне знаехме предназначението). Аз обаче неистово се бях вкопчил в бедността и вония години на недоимък считах за неморално да се живее сред такъв разкош.Всъщност той не продължи дълго, тъй като скоро след това семейството на майками беше изселено в Добрич.

Когато материалният свят го няма никакъв, направи бягство вдуховния мир!  В мен бушуваха страшнисили, но външно бях един върлинест пубертет, който тренира плуване и караколело между дърветата в гората на Борисовата градина, опъва пружини и правилицеви опори, та дано раменете му се разширят и добие по-мъжествен вид! Не можеда разбере, глупака, че тесните рамене и нежните кости са родов белег нааристократизъм, защото много преди пра-пра-дядо ми князът на Влашко ЯнкоКАРАДЖА никой в нашия род не беше работил, за да има вид на докер. В ониягодини, девизът на които беше „Да живей, живей труда!” външният ми вид бешепо-скоро жалък, отколкото величествен, затова аз реших да усъвършенствам„вътрешния, си облик и се захванах с риториката! Още оттогава е възторгът ми открасиви фрази и аз се опитвах да ги издирвам в книгите на Балзак, на Мопасан и преди всичко на Оскар Уайлд и наНиколо Макиавели. Четях с увлечение биографията на Дон Жуан и си представяхкакво ли не! Да бъдеш духовит за сметка на заучени цитати е много трудно, а и втова няма нищо творческо, затова измислих друга тактика: КОГАТО МЕ ПИТАХА НЕЩО АЗ НЕ ОТГОВАРЯХ ВЕДНАГА, а поне 10-15секунди усилено сглобявах умен отговор! И се получи! Значи било нужно да сесъчетае информираността с импровизацията, за да ти дойде наум духовит отговор!

А сега да разкажа как простих на майка си.

След кратък период на бохемстване майка ми забременела, а стова дошъл краят на хойкането по зеаведения и по курорти. Двамата с ТраянКостов се оженили и се появил брат ми Пламен. Траян се сдобил с фабрика и смагазин за четки на ул.Нишка близо до Булбанк и спечелил търг за износ навълнени парцали за Германия (за рециклиране в нови платове). Брокери и зачетината, и за парцалите били цели орди цигани, преди всичко от Самоковскияклан.

През 1948 г.бе публикуван „Закон за отчуждаване на покритатанедвижима градска собственост”, с който комунистите заграбиха незаконно имотитена най-достойните българи, за да се настанят в тях самите те. Тозипротивоконституционен закон сложи кръст на частната собственост на жилищата нахората, които се бяха трудили и пестили десетилетия, за да ги спечелят. Аизвестно е, че стремежът към частна собственост е двигателът на обществото,който осигурява просперитетът на хората. Благодатните и мирни години от края наПървата световна война, превърнали България в ъв финансов тигър на Балканите иосигурили на всеки честен и предприемчив българин собствено жилище, бяха зачертани.Бяха ликвидирани материалните устои на България само затова, защото една тълпанекадърници и лумпени, не успяла да се класира в параметрите на средната класа,беше решила да си отмъсти и чрез преразпределяне на материалните средства да сеобогати.

Беше отнет средния етаж от родната ни къща, а в партера  веднага влезоха да живеят другарите Шекеровизаедно с 6-членното си  семейство.Зацелият етаж от 130 кв.м. те плащаха наем 7,50 лв. Живяха в нашия имот 30години, през което време няколко пъти ги молих да го изкупят, за да гостопанисват. За тях, комунистите, да притежаваш имот беше буржоазна прищевка,след като държавата ги бе поставила да живеят между нас, народните изедници, ида ни наблюдават какво ще предприемем в собствените си имоти.

Траян Костов пострада много повече, защото заедно сотчуждаването на апартамент от 220 кв.м. в Лозенец до Борисовата градина тойбеше осъден по Закона за спекулата, взеха му всички имоти и ги изселиха чак вДобрич.

Бяха открили, че той е изнесъл най-много вагони за Германияслед Тевекелиев, но докато той беше изнасял консервирани зеленчуци и плодове,Траян беше изнасял парцали!

Траян Костов беше комбинатор и половина! Роден в Дедеагач,той е един от хилядите преселници от Егейска Македония. Баща му дядо Коста билздравеняк и куражлия, защото заедно с много други емигранти отплава за САЩ инамира работа в кланиците на Чикаго.След като работил десетина години и събралпарици, му домъчняло за своите и се върнал в България. Купил една малка къщичкав Бургас близо до площад Тройка и се сетил, че има син, който трябва да учи, зада не стане коляч на добитък. Синът му искал да бъде всичко друго, но не иученик. Правел пакости безброй и го изключвали от училищата на Царство Българиябез милост. Дружал с хората на Ванче Михайлов от ВМРО, а те го използвали дапренася забранени вестници, да укрива в ученическия си куфар оръжие и даосъществява връзка с четите в Пиринска Македония. Американските долари още несе били свършили и Траян си живеел добре. По това време се влюбил в майка ми,която била ученичка в Дойче шуле и както ми е разказвала, нямала и намерение даобърне внимание на това пъпчиво и диво македонче. Тя се омъжила зааристократичния ми баща, а той попаднал в казармата. Траян беше способен дададе подкуп на всеки! Тази му способност лесно да корумпира хората по-скороговори с какви хора е общувал. В казармата той отишъл при старшината си и муказал:

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Аз нямам  близкив София, затова пази ти парите ми.Когато ми потрябват малки суми, ще типоискам.

Службата минавала , Траян все забравял да си поиска парите,а старшината забравял да го строява и да го наказва. След казармата се помъчилда следва, но парите му се свършили. Баща му отдавна бил разбрал, че в Българияняма живот за него и отново отишъл в Чикаго. Кланиците го приели, но животътбил станал толкова скъп, че да се спесткява било немислимо и той разбрал, че епропуснал от глупост златния миг на своя живот.

Траян навреме разбрал, че можеш да станеш богат само акобръкнеш в държавната каца с мед. И той бръкнал, като организирал цигани даобикалят селата по коледа и да заменят срещу игли за шев и дрънкулки четината,оскубана от току що закланото прасе. Дотук нищо незаконно!

То идвало по-нататък, тъй като четината била монопол надържавата, а той наел работници и направил фабрика за четки, но не купувалчетината на търг от държавата, а я придобивал по описания начин. После дошлипарцалите в Новите земи, Траян станал новобогаташ и отмъкнал като гергьовскоагне наивната ми майка от обеднелия й съпруг. Само,че в интерес на истинататрябва да се признае, че Траян боготвореше майка ми и не престана да я обича!Не така стоеше въпросът при нея и тя си отиде от този свят на 81 години без дае обичала!

Траян с дарбата си бе подкупил и милиционерите в Добрич и себеше преместил със семейството си в Самоков. Там  майка ми блестеше в компанията на изселените:бившият адютант на цар Борис капитан Хаджисотиров, богаташът Бичев и др. Тамрежимът при изселените беше по-лек: забраняваха им да ходят в София, но не и поморето и те, а с тях и аз, прекарвахме летата в Бургас. Първото лято аз имах 45бани, от мен беше по-черно само ваксаджийчето на гарата и бях порастнал с 12см. Бях тренирал плуване в София и в морето се чувствах в стихията си. Тогаваспасих човешки живот.

                                

                                                            Тоз който спаси поне един човешки                             

                                                                    живот   спасява целия свят.

 

Траян имаше син от първия си брак, който беше по-малък отмен и също прекарваше летата в Бургас.Един ден наехме лодка и отплувахме доостров Света Анастасия, който е на 7 мили от пристанището. Островът е служел зазатвор на неблагонадеждни, но когато ние отидохме там имаше само единавтоматичен морски фар, останки от постройки и много човешки кости и черепи спробити слепоочия – явно разстреляни. За сметка на тази ужасяваща картинаводата около острова беше бистра, а дъното осеяно с червени, сини и зелениводорасли, пълни с живот: морски кончета, риби-

 игли, раци, разнирибки, миди и какво ли не! Водата обаче ставаше дълбока.Диди (синът на Траян),се учеше да плува, докато аз се гмурках и изхвърлях на брега всичко уловено въвводата, когато чух писък.Диди се давеше, а наблизо нямаше кой да го спаси освенмен. Той се появяваше над водата, като бълваше от ноздрите и от устата сипогълнатата вода, след което отново потъваше! Извадих го, вдигнах го с главатанадолу, направих му изкуствено дишане   и той беше готов за нови подвизи. Същата вечер в Бургас след като самразказа за премеждието си, той заяви:

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Бате Жане, като порастна ще ти подаря мотоциклет!

Оттогава изминаха 60 години, но аз не губя надежда.

В бургас през лятото се събираше компания софиянци, която сиживееше много весело. Тук живееше едно чудно красиво ерменско девойче, което мипозволяваше да го уча да плува. Имах си и гадже – мисля, че се казваше Надя, нотолкова я беше страх от софиянци, че не ми даваше да я пипна:

само се целувахме като луди и друго нищо!

(следва Х3)

През една летна ваканция мама, леля ми Данка, нейната дъщеряБойка, Диди и аз решихме да направип поход в Рила. Изразих съжаление, че синямаме катър, който да носи багажа, защото по всичко личеше, че неговата роляще изпълнявам аз, когато Диди домъкна едно магаре. То беше с юздечка и самар иотговаряше изцяло на нашите нужди. След него дотича и един мустакат балканджия,който с виковете си „Кой ми открадна магарето?” развали идилията. Диди сенаправи, че не е там и с общи усилия го спасихме. Такъв беше Диди: импулсивен инеочакван! Той премина през цяла Рила бос, като не пропусна да се изкъпе в нитоедно от ледените рилски езера. По-късно от Диди беше пропищял цял Самоков,защото крадеше каквото му падне, и то не от нужда, а заради тръпката и Траян сепринуди да го запише в някакъв техникум чак в Радомир.

 

Аз свирех хубаво на китара, бях писал стихове, но товапрофесии ли са? Трябваше да избера какво да следвам, но с моите отлични бележкитова не беше лесно. За да ни облегчи от товара на гимназиалните бележкиМинистерството на просветата въведе през 1953 г .руска матура – изпити по 13предмета, оценките от които оформят дипломата и общият ти успех. Издържах ги сотличен, но това не променяше забраната да ми се даде медал и аз завършихсредното си образование с успех отличен 4.68 по петобалната система. Избрах дакандидатствам университетска химия и влезох без усилия.  

 

 

 

(Х3)

 Моите връсници, обачетрудно можеха да оценят бисерите на остроумието, които сипех, затова започнахда дружа със студенти. Те ме приемаха с готовност помежду си, тъй като следгодини на всекидневно общуване с китарата аз бях станал виртуоз! Китарата ми ес най-голямото възможно тяло, но звукът беше още по-силен ако свиря в бившатани гостна стая пред един стар гардероб, който резонираше по един фантастиченначин. Отдавна сбирката на баща ми от 200 препарирани диви птици и животни,които „обитаваха” тази стая се беше разхвърчала през време на бомбардировките иние хитро я бяхме превърнали в кухня, като вкарахме в нея мивка и готварска печка.Аз канех приятелите си в нея, заемах уж случайно мястото пред стария гардероб иизвличах от китарата си такива звуци, които можеше да се чуят само в черква!Моите нови приятели – студентите от правния факултет в началото с удоволствиеидваха на гости, а скоро двама от тях – Митко Попа от Годечко и Веско Мустакаот Самоводене се преселиха да живеят у нас.    

Финансовата изгода беше за баща ми, а духовната – за мен,защото в тази среда вече имаше кой да оцени моите риторични шедьоври.Общуването с повече хора, а те често водеха у нас цяла група от правнияфакултет, не ми даваха възможност да говоря много, а пестеливо изреченитефрази, съчетани със забавянето на отговора, допринасяха от устата ми да се леятбисери на остроумието. Това повиши силно моето самочувствие и аз се втурнах вживота така въоръжен, като свалях мадами наред! При това много по-добре меоценяваха по-големите от мен, отколкото моите съученички и аз престанах да сезанимавам с тях. Това ме доведе до постижението да сваля най-красивата кака вмахалата – Донка, която беше 4 години по-голяма от мен и с която се обичахместрастно цели три години. На 16 години вече с гадже (и то какво!)  аз изпитвах остра липса на пари и започнах дасвиря по забави и да работя в съботите и в неделите на строежите в кварталИзгрев (там беше кварталът на Дъновистите, в който 120 спретнати постройкиприютяваха духовно възвисените и честни последователи на Учителя Дънов.Комунистите, обаче, не можеха да търпят такива хора и на бърза ръка серазправиха с тях: едни изпратиха на лагер, но повечето просто напуснахаБългария, а къщите им бяха разрушени. На освободените парцели разничерноборсаджии се надпреварваха да строят, а ние им работехме.)).

Пари ми бяха нужни, за да водя моята красива любима Доч вреномирани заведения, а за нея най-добър декор беше интериора на ресторант България на Царя,където сякашСъветската армия не беше идвала и се предлагаха менюта от вкусни по-вкусни.Но искъпи! Ние можеше да си позволим по чифт кремвирши с ганитура от пюре откартофи и бутилка Сунгурларски мискет.

Дойде времето на спекулантите и на частниците, произвеждащиразни неща от пластмаса. За моите съученици и съученички не беше трудно да мевиждат през огромните витрини на този ресторант, които през лятото се спускахаи оформяха грамадни отвори. Не стига това, ами там обичаше да идва сприятелката си нашият директор на гимназията другаря Цървуланов, който често сеправеше, че не ме е видял. За мой късмет, обаче, за мен въздишала една моя съученичка– Светла Ленкова – и един ден признала на баща си всичко! Другарят Ленков ( атой беше партийният гаулайтер на нашия Ленински район) извикал още на другияден нашия директор и му казал,че Партията няма да търпи такива аморалнибуржоазни лигавщини в елитното 12-то единно училище и аз бях изключен! Когатообясних на баща си какво е станало той ме хвана за ръката и без да ми каже нищоме заведе у Донкини (тя живееше в съседна къща) и в присъствието на нея и майкай ни накара да обещаем, че няма да се виждаме повече поне докато завърша гимназия.Баща ми имаше авторитет в квартала и изглежда се е споразумял с директораЦървуланов, защото на следния ден дойде байчото и ми каза да дойда на училище.

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Размина ти се! – се хилеше байчото – баща на мойсъученик.

Ако си мислите, че аз послушах родителското, учителското ипартийното тяло и престанах да ходя с Доч много се лъжете! Още през първатасъбота вечер я заведох в ресторант „ България” и с маниер на зрял мъж поръчахлюбимите ни кремвирши с гарнитура пюре от картофи и бутилка бяло вино! Ототсрещната маса обаче злобно ме гледаше другаря Цървуланов! Аз се направих, чене съм там, но на излизане той тихо изсъска: „От утре не си ученик!”Този пътспасение нямаше! Нужно беше само решение на Училищния съвет, за да се простясъс средното си образование! И то по морални причини! Спасението дойде точно натози Училищен съвет, където класният ни ръководител другаря Ганчо Петров,учителката ни по физика другарката Захариева и по литература (забравил съмимето му) станали и казали:

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Той е отличникът на училището! Няма по-добър ученик!Неговите реферати служат за пример! Класните му работи по литература сазавършени есета по 10 страници! Той живее без майка, но винаги е с чисти иизгладени дрехи, пее в училищния хор, кръжочник е по физика и няма област, вкоято да не е най-добър. Ако за такава глупост изключим най-добрия си ученикпо-добре да затворим  гимназията!

ТАКА АЗ ОТНОВО БЯХ СПАСЕН, а междувременно завърши учебнатагодина, а с това – и средното ми образование. Само че тези романтични пируетими струваха златния медал! За да не бъде успехът ми пълен отличенучителите-комунисти получиха партийно поръчение да ми намалят успеха с по еднаединица и аз завърших гимназия с отличен 4,68 по петобалната система. ЗА СМЕТКАНА ТОВА СИНЪТ МИ Емо завърши

гимназия със златен медал!

За да мога да се запиша в университета ми беше необходимаОФ-бележка за благонадеждност, която се издаваше от местната ОФ-организация. Зада получим заветните бележки ние с Йонко Татаров, мой съмахленец и приятел, скойто свирехме заедно (той на пиано, аз на китара) създадохме в местния клуб наСъюза на народната младеж на ъгъла на Сердика и Веслец една вокално-музикалнаформация по сценарий на известната тогава сатира „Цирк Америка”. Намериха седостатъчно желаещи за вокално-театрални изяви и кастингът премина леко. Тошкоиграеше Турция, Жана – Франция (тя и досега е хубава и фина като французойка).Към известния текст, характерен за всяка националност, ние с Йонко монтирахменякои от актуалните мелодии, които всяка нощ станция РИАС Берлин предаваше застраните отвъд железната завеса и която беше забранена. Така осъвременена,сатиричната творба „Цирк Америка” звучеше мното свежо, но по-важно беше, чевсеки културен човек разбираше протеста в нашето деяние, а нашите приятели яизпълняваха с голямо въодушевление.С помощта на СНМ можехме да ползвамегардероба на Младежкия театър, а артистът Стойчев ни обучаваше в мизансцен.

Нашата формация беше търсена по различни поводи в целия гради от Районния комитет на СНМ ни даваха за пример, което ни осигури заветнитеОФ-бележки. След като си бяхме подали документите да кандидатстване една вечероткривахме с нашия номер някакво събрание в училище „Кирил и Методи”, когатоедин другар стана, спря ни и извика:

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Другари, нас ни провокират! Знаете ли по какви мелодиисе изпълняват тези наивни текстове? Предлага ни се най-упадъчна джазова музика!Да сложим край на тези западни изстъпления!

С това нашата на нашата обща артистистична изява беше сложенкрай.

Освен така необходимите бележки и хубавите спомениЦиркАмерика донесе на Жана и на Йонко една щастлива любов, която те превърднахав цастлив брак. Йонко беше приет в композиторския клас, аз – в СУ. По-късноЙонко ръководи много години биг бенда на Консерваторията.

Неотдавна жена ми Калина донесе вкъщи една книга на Георги Данаилов,в която той описва ученическите, студентските и преподавателските си години, откоято аз разбрах, че сме учили в един и същ курс по химия в СУ. Докато четяхмеописанието на събития, на които бяхме свидетели, а понякога и участници, Калинаказа:

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Защо не напишеш и ти подобна книга? Ти имаш перо, аспомени дал Бог.

У мен отдавна зрееше желанието да опиша младежките нилудории, но мислех да се захвана с това начинание когато остария.Явно вече бяхостарял! Тогава си припомних трагедията на старостта според актьора НиколайНиколаев, когото харесвам:

         - Знаете ликаква е трагедията на старостта? Тя не е, че старееш, а че оставаш млад.

Така разбрах, че времето на тази книга е дошло, а поводът дазапочна да я пиша беше жестът на сина ми да ми предостави служебния си лаптоп.Преди 26 години аз донесок вкъщи моя служебен компютър „Правец „16 и го дадохна сина си.Той усвои компютрите до съвършенство, беше в течение на годинисобственик на три компютърни клуба с над 100 компютъра и сега ми връщаше жеста!На това аз не устоях, седнах и написах тая Книга за нас.   

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

       (Как започнахда пиша)

Многопо-късно, вече като асистент, аз започнах да пиша разкази. Някои от тях бяха наморска тематика. Спомням си фабулата на един от тях. Младо семейство от Чехиятърси близостта на моя приятел Гелето и когато при нощно къпане той оправячехкинята в присъствието на нейния мъж аз се усъмнявам, че играем по техенсценарий. Преди да си замине, чехкинята прави следното признание:” Дойдохме вБългария след многократни опити да забременея с цел да намерим българин, койтода

ме заплоди. Този мъж бе ти, за което съм ти многоблагодарна. Сбогом, защото ние никога вече няма да се видим!”

Един денизбрах два-три разказа и отидох в Съюза на писателите на ул Ангел Кънчев 5.Дежурен беше Йордан Радичков. Аз не харесвам Радичковите верблюди, суматохи илазарици.За мен злоупотребата с диалектни изрази и герои е маниерничене ипроява на селения, за да се харесаме  на другипо-високопоставени селяни. Затова аз не му дадох моите разкази, сетих се задосието си и реших, че е наивно да искам да стана писател.

Скоро следтова се сприятелих с литературната критичка и научен сътрудник в Института политература Ваня Бояджиева, която взе моите разкази и ги отнесе на МарияГрубешлиева, съпругата на  ЛюдмилСтоянов. Тяхната обща преценка била, че имам перо и трябва да продължа да пиша.И аз продължих, но не художествена, а научна литература и от 1965 г. до сеганаписах 30 книги, над 200 научни статии, две дисертации и един хабилитационентруд от над 200 страници, но другарчетата не ме допуснаха до професура. Презтова време при мен на специализация идваха професори (  един от тях беше зам. Ректорът на Ханойскияуниверситет д-р Дао Хап, който после стана министър на земеделието наС.Р.Виетнам).Професори, специализирали и работили с мен са и д-р Коли и д-рДеветкар от Индия, д-р Сахни от Сирия и д-р Станка Миланова, защитила докторскадисертация под мое ръководство в Лион. Както виждате, имах кариера, изпълнена свисоки научни постижения при пълното им отричане от страна на червенитекорифеи, но не и от чуждестранните микробиолози и еколози. Затова сега имамкакво да си спомням и какво да споделя с вас!

А сега единвиц: - Докторе, в депресия съм!

- Най добротолекарство е да се потопите изцяло в работата си.

- Ама азбъркам бетон...

 

Как започнахда пиша? Преди да започна да пиша аз започнах да чета неистово. Както вечепосочих, знаех да чета още на 4-годишна възраст, но да търся упование иединствена възможност за бягство от действителността в книгите – всичко това замен настъпи след като майка ми ни напусна, а другарите превърнаха нашият хубавживот в ад. Бях боледувал   около година смалки интервали и на бърза ръка оставих зад гърба зи скарлатината, варицелата,коклюша и маларията. Тогава обикнах четенето и придобих лошият навик да чета влеглото, който не можах да преодолея до ден-днешен. Всичко започна с „Клетниците”на Виктор Юго. Аз четях бавно, защото беше късна есен, времето навън бешемрачно, а аз и не подозирах, че за четене в леглото е нужна нощна лампа и силноосветление. Приятно изненадан, аз откривах несправедливостите, понасяни от ЖанВалжан (подобни на изтърпяваните от нас гаври на комунистите над една трета отЕвропа в името на светлото бъдеще). Тогава ни убеждаваха, че ей го комунизма нахоризонта, но когато погледнах в Речника за чужди думи що е хоризонт прочетох:„Хоризонт е крива затворена линия, която колкото я приближаваш, толкова повечесе отдалечава”!

 Аз ненавиждах Жавер, който приличаше накварталния  милиционер, но обожавахКозета и бях готов да се сражавам за нейното щастие. След това прочетох „Подигото” на Иван Вазов и заедно с Бойчо Соколов бях готов да се боря до смърт скомунистите. След това дойде Том Сойер, романите на Карл Май за Винету иПоразяващата ръка (понеже най-малкият от нас беше избрал ролята на ОлдЧетърхенд аз кавалерски му я отстъпих и приех съдбата на един от героите наДетелиновият лист Сам Хавкинс). Много години след това моят прекор беше Сам идори ми измислиха песен:”Аз съм чичо Сам със големия салам, като няма що да ямрежа си оттам и ям!”- пееше се с мелодията на популярната руска песен „Подружкамая”.

Е, тагававзех, че прописах! Започнах по подобие на Вазов с описание на природата. Еточаст от първото ми стихотворение Орел (1948 г.)                        Високо в небесата, във синия простор,

                            размахва си крилатаорел – грамаден, стар..

Оттогава е иНародните будители:

Ще грее вечно в нашите сърца

геройският виподвиг, увенчан със слава;

и виждаме ви със умислени лица

о Ботев, Левски, Каравелов,Сава.

Следва „ На Димитров”:

Димитров, ти си наше знаме!

Ти, борецо славен срещу кървавия

трон на фашизъма омразен.

Виж коментар

                  

А ето и Ода на мира:

Заглъхнаха топовните гърмежи,

Настъпи мир след кървавиметежи...

 

Мир! Мир! – таз дума свята

Да тържествува на земята!

 

Моите стихотворни напъни неостанаха чужди и на любовната поезия. Ето нещо, посветено на съученичката миЛюдмила – чиста еманация на чувства, които авторът така и не доби смелостта дапризнае:

Къдриците ти – свила драгоценна,що спуща се над гордото чело... (следват други анатомични подробности наЛюдмила, възпети  от автора, останаланоним).

Ето и малко лирика:

Засипано селцето с сняг, тосгушено почива.

А месецът – тоз виторожко благ

                                С лъчи ефирниго облива.

                                                       

                  

Много скорослед това ние основахме Компанията, начело на която беше Димитър Тошев (МиткоДългия), следвах аз, Ангел Калчев (Гелето), Тодор Спасов (Тошко Зъбчето) идр..Ето извадки от нейния устав:

Чл. 3. ВКомпанията момичета няма да се приемат.

Чл. 14. Повъпроса за организация „Септемврийче” ще има отделно събрание.

Чл. 15. Всекичлен има право на една приятелка, но няма право да отнема приятелката на другчлен.

През  същата 1948 г.до нас достигнаха слуховете загоряните – достойни хора, излезли в планините да се борят с оръжие срещукомунистическата сган. Тогава беше обесен и Никола Петков, лидерът наземеделската партия. Ние се оттеглихме тихомълком от организацията„Септемврийче” и започнахме да печатаме позиви „Долу ОФ”.

 Отечественият фронт беше измислената откомунистите коалиция с участието на червени „земеделци” начело с Варненскияренегат Георги Трайков, на кръгът Звено начело с Кимон Георгиев  и други верни на Партията мила другари. „Печатницата”беше дело на Митко Дългия и представляваше половин картоф с релефно изрязанибуквите ОФ, натопени в мастило. При пълна секретност ние произведохме няколкохиляди позиви със син надпис „Долу ОФ” и започнахме да ги разпространяваме –пускахме ги в пощенските кутии в различни чеасти на града. Най-продуктивни бяхаМитко Дългия и приятелката му Бензи (сега д-р Цветана Карадимова), които,докато се целуваха в чуждите входове, пълнеха пощенските кутии на хората с тезипозиви. Извинявайте, мили съграждани, ако сме ви заблудили и сме ви накарали даповярвате, че зад тези позиви стои мощна въоръжена група от антикомунисти. ДнесМитко Дългия не е между живите, също и Тошко Зъбчето, но ние, останалите, сметук и си спомняме с умиление за горянските си години! Както разбрахме по-късно,не само ние сме разпространявали лозунги против властта, но тогава не гознаехме. Тази наша тайна ни сплоти дотам, че си останахме приятели до край.

Пред мен саснимките на приятелите ми (съученици и съмахленци) от ония години. Ето ни взабавачката, ръководени от шармантната г-ца Пухлева!В групата сме 24 деца, скоито тя се държеше като с големи: учеше ни как да поканим на танц дама, как сетанцуват танго, валс и фокстрот, как след това да придружим до мястото имдамите. Виждам Мими Янакиева, Жан Кадиев, Сашо Фиданов, а аз неизвестно защокозирувам! Десет години по-късно едрият  и красив Жоро Мирков беше спипал някъде мадамПухлева и я беше ощастливил, при което тя му казала: Жоро, как можа!?!

 Започвам да разпознавам отделни физиономии наснимката на 1б клас на 12  прогимназия„Царица Йоанна” на бул. Сливница. На снимката личат 54 муцуни, от които 52 наученици, на любимата ни учителка г-ца Каролина Стоянова и на жената на байчото.Най-близо до учителката е Иван Пауновски – едно върло комунистче, което още отпърви клас се мъчеше да ми отнеме първото място. По-късно той се изяви вКомсомола, завърши българска литература, стана зет на акад. Натан, гмурна сеумело в редакционно-литературните среди и венцехвален от червените критици  издаде първият си роман. Той придоби декадентскивид, започна да пуши с лула и всяка сутрин, обут в брич и ботуши, разхождашеедин сетер, като гледаше на света с Оскар Уайлдовска надменност и отегчение!Явно целеше да привлече общественото мнение без да знае, че то съществува самотам, където няма идеи. Този червен Достоевски дотам си беше навирил носа, чебеше престанал да ме поздравлява, независимо от това, че поне 5 г. сме учили ведин и същи клас и повече от 10 години сме живели на стотина метра един отдруг. Както казва Уайлд „Любимците на боговете стават все по-млади”.Това важешеза Пауновски с пълна сила, поради което Господ рано го прибра не без помощта наДжон Ечемиченото Зърно. От другата страна на г-ца Стоянова се е извисила Юлия –едно едро, приветливо и толкова добре възпитано момиче, че родителите не мудаваха да играе с нас! Юлия беше отлична ученичка, и те сигурно са ималиправо.На долния ред е Нина, а до нея – Лили Шалева, която като порастна бешеединствената ни позната компаньонка. Следва я Валентин, до него Мими Янакиева,а между тях – аз! Само аз и Иван Пауновски сме облечени в бели ризи, закопчанидо горе – сигурен белег за суетност, а и за предвидливост: де да знаеш, може бинякога тази снимка ще се появи в Събраните ни съчинения.

Мими Янакиевамного скоро придоби съвършен бюст и злобарите започнаха да я наричат „Мимето свимето”.Тя обаче  беше изключително умномомиче и взе участие в разработването на природната огнищност на патогенните захора микроорганизми, с който проблем, но в по-широк обем (за хора и за животни)се занимаваше нашият колектив. Следва Христо, който живееше на ул. Бачо Киро,след товяа Сами, който не зная къде живееше. Не мога да не отбележа Лина, едномного хубаво леко мургаво  момиче с черничаровни очи (също отличничка), след това Емилия (Дразмахленската красавица), адо нея Жан Кадиев. Той стана отличен лекар-фтизиатър и натрупа цял куп звездина раменете си, тъй като беше военен лекар. Не мога да разпозная, но зная, че етук и Сашо Фиданов, който стана чудесен кардиолог и дълги години беше шеф наОкръжната болница, без нито за миг да се възгордее (за разлика от оная червенаплюнка Иван Пауновски) и да престане да лекува дразмахленци. Сашо ми помогнабез много-много да разпитва в изчезването на един плод на любовта, с коетомладата дама, съгрешила разбирате с кого, се завърна тихомълком среднеомъжените девици.

Продължавам даразглеждам снимките, наредени по години. Ето го и вуйчо ми Васил, един отшестимата братя на мама. Когато вуйчо Сашо, най-големият брат и стожерът насемейството (той беше съдия във Враца) завел брат си Васил да му купи подходящооблекло преди влизането му в гимназията, предложил му и шапка.

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Не искам цилиндър, бе бате! – заосуквал сепотърпевшият.

<!--[if !supportLists]-->-        <!--[endif]-->Какъв цилиндър, бе? Да не мислиш, че ще те правяминистър?

Годината е 1939, а от снимката ни гледа вуйчо Гошко – най малкиятот 12-те братя и сестри на майка ми. Той е с моряшка униформа, която много муотива! След завършване на Морското училище вуйчо ми беше назначен за комендантна пристанище Лом. Когато дошли партизаните той ги прогонил. Това те никога нему простиха  и той – морският офицер задалечно плаване до края на живота си беше прост работник в една асфалтова базаизвън София.

Ето ни в 1942 г. с мама и татко и леля Роза и чичоРашо(царският офицер, но този път цивилен. Аз съм с голф –разхождаме се поЦаря. Вече сме във война, но тя не се чувства по нищо!

Ето една от последните мирновременни снимки.Фамилията се есъбрала в ресторант Юнион по повод женитбата на вуйчо Сашо за една грозна,дребна женица, която моите роднини наричаха Мекерето. До нея е чичо Минчо Велков,вторият мъж на леля Цуна.

                                      Стойносттана образованието се измерва не по

                                      брояна прочетените книги, а по употребата им.

                                                                                     Плутарх

 Чичо Минчо е  завършил в Германия водоснабдяване иканализация и е основател и директор на Водоканалпроект – организацията, коятоводоснабди и най-малкото село. По-късно в този процес участвах и аз. След мама,татко и аз е седнал чичо Илия – ковчежникът на военното министерство.През времена бомбардировките една мина (бомба с особено големи размери) улучи касата муслед което той си надстрои къщата с още два етажа, а голямата му дъщеря отидеда следва в Германия. Нямало господ ли?          

 Ето и моята кръстница леля Ленче. Тя елюбимата ми леля и е старейшината в тяхната къща, където живеят трите им децазаедно с внуците им като в родовообщинния строй. Следва вуйчо Спас – СпасДушата. Той е бохем, певец, турист, скиор, душа на всяка компания и упоритерген.Когато остаря, негови приятели се записваха, за да им гостува! Почина 4дни след като му дадоха апартамент в Люлин. Умрял беше от рак на белитедробове, но не наруши девиза си „Пей, танцувай и живей!”

Идва 1943г.Зимата е много студена и ние учим на смени. В класната стая никой не смее дасе съблече, въпреки, че под балтоните сме навлечени здравата. Сваляме само шапкитеси. Настроението е вяло учим по някаква съкратена метода.Нашите управници заобявили символична война на Англия и на САЩ, но онези нямат чувсттво за хумор изапочват системно да ни бомбардират. Очаква се във всеки момент учебните занятия да бъдат прекратени. Напрозорците и у нас, и в училищуе се появяват пердета от черна хартия. Да ходимна училище престава да е весело, а заедно с това секват и лудориите. Оставатспоменитеза тихите и приятни занимания по кавалерство в детската градина и за големият театраленспектакъл преди да станем ученици. Представихме пиесата Царят на животните итози цар бях аз.

Ето едно писмоот 5 март 1943 г. написано от бащата на писателя Здравко Дафинов:

„Тук, в София,хората продължават да напускат града поради започналите бомбардировки.Оставаметук за да пазим квартирата от ограбване”. На Източния фронт това лято немцитене ще могат да достигнат по-далеч от Днепър и Смоленск и когато зимата отминеруснаците отново ще бъдат отблъснати. Що се касае до италианците, те са разколебани 

 

                                                                                    

 

 

М О Ж Е  Л И   М Н О Г О Х О Р А  Д А  Н А П И Ш А Т Е Д И Н  Р О М  А Н?

 

Издателство „Пенгуин” започна интересен експеримент. Там сепише колективен роман. Времето на великите самотни умове, които достигат до гениалниоткрития след като ги удари ябълка по главата, вече е минало. Мераклийте датворят са над 6 млн.Обявен е сайт